— Мисля, че едва ли ще намерите човек, наоколо който да е разговарял с нея — заключи той. — Освен, разбира се, Мери Нуньес.
— Мери ли са взели да им прислужва? — попита Роли.
— Да. Какво става, Бен? Да не се е случило нещо?
— Паднал снощи от скалата, а тя заминала, без да се обади на никого.
Дебро подсвирна. Роли слезе в къщата, за да се обади по телефона на шерифа. Останах отвън и се опитах да измъкна още нещо от дребния мъж, пък било то и личното му мнение. Единственото, което изкопчих, бяха учудени възклицания.
— Да идем при Мери — предложи заместник-шерифът, след като излезе. По-късно, като се разделихме с Дебро, прекосихме пътя и се запътихме през една нива към група дървета, додаде: — Странно защо я нямаше в къщата.
— Коя е тази Мери?
— Мексиканка. Живее долу в падината с останалите мексиканци. Мъжът й, Педро Нуньес, лежи във Фолсъм с доживотна присъда, задето уби един контрабандист на алкохол — казваше се Дън — по време на нападение с цел грабеж преди две-три години.
— Тук някъде ли стана?
— Ъхъ. Ей, там долу в заливчето, пред къщата на Тукър.
Минахме през горичката и се спуснахме по склона на един хълм към пет-шест бараки, докарани по форма и размер да приличат на товарни вагони, за което допринасяше и обилното им намазване с оловен окис. Всички бяха строени на единия бряг на малка река, а зад тях имаше зеленчукови градини. Пред една от бараките върху сандък от консерви седеше безформена мексиканка с рокля на розови квадрати, пушеше лула от царевичен кочан и люлееше на ръце мургаво бебе. Между постройките играеха мръсни опърпани деца, а мръсни опърпани кучета от съмнително потекло им помагаха да вдигат дандания. В една от зеленчуковите градини мургав мъж с гащеризон, който някога е бил син, едва-едва помръдваше стара мотика. Децата спряха да играят, за да видят как ние с Роли ще пресечем рекичката по удобно наслаганите камъни. Кучетата се хвърлиха да ни посрещнат с лай и ръмжене, опитваха се да ни захапят, докато едно от момчетата ги прогони. Спряхме пред жената с бебето. Заместник-шерифът му се усмихна и рече:
— Виж ти, та той станал голям мъж!
Жената извади лулата от устата си, колкото да се оплаче равнодушно:
— Все го мъчат колики.
— Ц-ц-ц. А къде е Мери Нуньес? — Мундщукът на лулата посочи съседната барака. — Аз пък мислех, че работи за онези в къщата на Тукър — продължи той.
— Понякога — отвърна безразлично жената.
Отидохме до съседната барака. На вратата се беше появила възрастна жена със сиво пончо и ни наблюдаваше, като същевременно бъркаше нещо в жълта купичка.
— Къде е Мери? — попита Роли.
Старата каза нещо през рамо към вътрешността на бараката и се дръпна, за да стори място на друга жена — ниска, набита, трийсет и няколко годишна, с умни черни очи и широко плоско лице. Беше наметнала тъмно одеяло и стискаше краищата му около врата си. Одеялото падаше около нея на дипли и опираше в пода.
— Здрасти, Мери — поздрави я заместник-шерифът. — Защо не си у Картърови?
— Болна съм, мистър Роли. — Жената говореше без акцент. — Тресе ме, та реших да си остана вкъщи.
— Ц-ц-ц. Това е лошо. Вика ли лекар?
Не била викала. Роли каза, че ще е най-добре да повика. Тя заяви, че нямала нужда — често я тресяло. Роли каза, че може да е така, но затова именно на всяка цена трябвало да я види лекар — по-добре човек да играе на сигурно и да обръща внимание на такива неразположения. Тя каза „да, ама лекарите вземат толкоз скъпо“, не й стигало, дето била болна, ами и да плаща за това. Той каза, че в крайна сметка на човек можело да му излезе по-скъпо, като не повика лекар, отколкото като му плати за визитата. Тъкмо реших, че ще карат така до вечерта, когато Роли най-сетне отново завъртя разговора по посока на Картърови и попита жената за работата й при тях.
Тя ни разказа, че я наели преди две седмици, когато се нанесли в къщата. Всяка сутрин отивала в девет — те никога не ставали преди десет, — готвела, чистела и си тръгвала, като измиела чиниите след вечеря — някъде към седем и половина. Много се изненада, като научи, че Колинсън — за нея Картър — е убит, а жена му изчезнала. Каза, че Ерик излязъл снощи сам — на разходка, както казал — веднага след вечеря, към шест и половина, защото като никога вечеряли по-рано. Когато си тръгнала малко след седем, мисис Картър четяла в голямата стая на втория етаж. Мери Нуньес не можеше или не искаше да ни каже нищо, за което да се захвана и поне да се опитам да отгатна защо Колинсън ме е извикал. Твърдеше, че нищичко не знаела за тях, освен дето мисис Картър й се струвала нещастна. Тя — Мери Нуньес — си имаше свое обяснение, което напълно я задоволяваше: мисис Картър обичала друг, но родителите й я принудили да се омъжи за Картър. И ето сега естествено мистър Картър бил убит от онзи другия, с когото мисис Картър избягала. Не можах да я изнудя да споделя основанията си за тази теория, като изключим женската й интуиция, затова попитах дали Картърови са посрещали гости. Каза, че никой не ги посещавал.