Мадисън Андрюс също пристигна от Сан Франииско. Двамата разговаряхме в моята хотелска стая. Той седна на стола до прозореца, отряза си парче пресован тютюн от жълтеникав калъп, пъхна го в устата си и заяви, че Ерик Колинсън се е самоубил. Аз седнах на ръба на леглото, запалих си една „Фатима“ и възразих:
— Ако се е хвърлил по своя воля, не би изтръгнал с корен храста.
— В такъв случай е паднал, без да иска. Пътят е много опасен в тъмното.
— Отдавна вече не вярвам в нещастните случаи. Освен това ми беше изпратил „SOS“. Да не забравяме и пистолета, с който е стреляно в стаята му.
Той се наведе напред. Очите му станаха остри, предпазливи. Пред мен беше адвокат, подлагащ свидетел на кръстосан разпит.
— Смятате ли, че Габриел е виновна?
Чак дотам не бих отишъл.
— Бил е убит. Бил е убит от… Още преди две седмици ви казах, че не сме приключили с онова дяволско проклятие и че единственият начин да сложим край на делото е, като разчепкаме докрай всичко, свързано с Храма.
— Да, спомням си. — Той почти се изсмя презрително. — Вие развихте теорията, че между смъртта на родителите й и неприятностите в Храма съществува някаква връзка, но доколкото си спомням, и представа си нямахте за нейното естество. Не смятате ли, че тази неяснота прави версията ви малко как да се изразя — несъстоятелна?
— Така ли? Убиват един след друг баща й, майка й, домашния й лекар и съпруга й, и то в продължение на по-малко от два месеца, а личната й прислужничка е затворена за убийство. Всичките й близки. Това не ви ли прилича на програмирано? Освен това — усмихнах му се мило — сигурен ли сте, че няма да продължи? И ако продължи, не сте ли вие следващият най-близък?
— Каква нелепост! — Сега вече бе силно раздразнен. — Знаем всичко за смъртта на родителите й и за смъртта на Рийз и между тях няма никаква връзка. Знаем също така, че виновниците за смъртта на Рийз са или мъртви, или в затвора. Не можете да го отречете. Направо е нелепо да се твърди, че съществува връзка между отделните престъпления, когато знаем, че такава няма!
— Нищо такова не знаем — настоях аз. — Единствено ни е известно, че не открихме връзката. Кой печели или би спечелил от случилото се?
— Никой, доколкото ми е известно.
Ами ако и тя умре? Кой ще я наследи?
— Не знам. Има някакви далечни роднини в Англия и Франция, ако не се лъжа.
— Така доникъде няма да стигнем — изръмжах. — Но тъй или иначе, никой не е правил опити да я убие. Само близките й мрат един след друг. — Адвокатът ми напомни с кисела физиономия, че не можем да знаем дали никой не е правил опит да я убие, или дори дали не е успял, преди да сме я открили. Не можех да споря по този въпрос. Следата й все още се губеше там, където крайслерът бе спрян от евкалиптовото дърво. Преди да тръгне, го посъветвах: — Каквото и да мислите, неразумно ще е да поемате излишни рискове — помнете, че убийствата може да са програмирани и вие да сте следващият. Няма да е зле да внимавате.
Не ми благодари за съвета. Подметна злобно, че аз несъмнено смятам за препоръчително да си наеме частни детективи за охрана.
Мадисън Андрюс бе предложил възнаграждение от хиляда долара на онзи, който предостави сведения за местонахождението на момичето. Хюбърт Колинсън също предложи хиляда плюс две хиляди и петстотин за арестуването и осъждането на убиеца на сина си. Половината население на окръга се превърна в детективи. Където и да мръднеш, все някой слухтеше, дори лазеше, претърсваше ниви, пътеки, хълмове и долинки за евентуални улики, а в гората имаше повече ченгета любители, отколкото дървета. Снимките й масово се отпечатваха и разпространяваха. Вестниците от Сан Диего до Ванкувър посветиха на нашето дело първите си страници и раздухаха историята до невиждани мащаби. Всички детективи на „Континентал“ в Сан Франциско и Лос Анджелес, които можеха да бъдат изтеглени от настоящите им задачи, проверяваха изходните пътища на Кесада, душеха, разпитваха и нищо не откриваха. Към търсенето се присъедини и радиото. Полицията и всички подразделения на нашата агенция бяха раздвижени. До понеделник резултатът от цялата тази патардия беше кръгла нула.
В понеделник следобед се върнах в Сан Франциско и разказах на Стария за патилата си. Той ме изслуша вежливо, сякаш ставаше дума за нещо относително интересно, което няма нищо общо с него, дари ме с нищо незначещата си усмивка и вместо помощ ми предложи учтиво формулираното си мнение, че в крайна сметка ще успея да се справя и ще постигна задоволителни резултати. След това ми съобщи, че е звънял Фицстивън и се е опитвал да се свърже с мен.