— Говорил ли си с някой друг за обаждането и за това писмо?
— Споменах за телефонния разговор на гостите си в петък вечерта — когато мислех, че е шега или някаква грешка. Но писмото не съм показвал на никого. Дори малко се колебаех, пък и още се колебая дали изобщо да го показвам. Дали няма да ми навлече неприятности?
— Да, ще ти навлече, но ти не обръщай внимание. Нали обичаш да си на преден план, когато става дума за неприятности? По-добре ми дай имената и адресите на гостите си. Ако те и семейство Коулман гарантират за алибито ти в петък вечерта и през уикенда, нищо кой знае колко страшно няма да те сполети. Макар че ще се наложи да отидеш до Кесада и да се подложиш на разпит с мъчения от страна на местните власти.
— Защо не тръгнем още сега?
— Довечера се връщам там. Да се срещнем утре сутрин в хотел „Сънсет“. Това ще ми даде време да обработя служителите на закона, та да не те хвърлят в зандана още щом те зърнат.
Прибрах се в агенцията и взех да звъня в Кесада. Не можах да се свържа с Върнън, нито с шерифа, но Котън се оказа на мое разположение. Предадох му сведенията, получени от Фицстивън, и обещах да му предоставя писателя за разпит на другата сутрин. Началникът на полицията ме осведоми, че търсенето на момичето продължава без никакъв успех. Получили съобщения, че е била видяна едновременно в Лос Анджелес, Юрика, Карсън Сити, Денвър, Портланд, Тихуана, Огдън, Сан Хосе, Ванкувър, Портървил и на Хавайските острови. Проверявали всяко сведение с изключение на най-нелепите. Телефонната компания ме информира, че разговорът с Оуън Фицстивън в петък през нощта не бил междуселищен, че никой от Кесада не е поръчвал разговор със Сан Франциско нито в петък вечерта, нито в събота сутринта.
Преди да си тръгна от агенцията, наминах пак покрай Стария да го питам дали не би убедил окръжния прокурор да освободи под гаранция Арония Холдорн и Том Финк.
— Докато са в затвора, нямаме някаква полза от тях — обясних аз. — А ако са на свобода, може да ни наведат на нещо, стига да ги държим под око. Прокурорът едва ли ще е против — той много добре знае, че така, както се развиват засега събитията, вероятността да им издействува обвинение в убийство е нищожна.
Стария обеща да се постарае и да пусне по един детектив след двамата заподозрени, стига да ги освободят.
Отбих се в кантората на Мадисън Андрюс. Когато му казах за телефонния разговор и писмото и му разясних как ги тълкуваме, той закима с беловласата си глава и заяви:
— Независимо дали обяснението ви е правилно, или не, окръжните власти ще трябва да се откажат сега от абсурдната си теория, че Габриел е убила мъжа си.
Аз пък заклатих глава.
— Какво има? — избухна адвокатът.
— Ще решат, че всичко е било скалъпено, за да се оневини момичето.
— Така ли смятате?
Под ушите му изпъкнаха бучки, а рошавите му вежди съвсем скриха очите.
— Надявам се да не съм прав, защото като номер е прекалено елементарен.
— Как можем да скалъпим такъв номер? — гръмогласно запита адвокатът. — Не говорете глупости. По онова време никой от нас нищо не е знаел. Тялото не е било открито, когато…
— Да — съгласих се аз. — Затова именно, ако се окаже номер, с Габриел е свършено.
— Не ви разбирам — свадливо продължи той. — Ту ми говорите, че момичето е подложено на преследване, ту изведнъж заявявате, че може то да е убиецът. Бихте ли ми казали точното си мнение?
— И двете може да са верни — не по-малко свадливо изрекох аз. — И какво значение има точното ми мнение? Съдебните заседатели ще имат думата, щом я открие полицията, Въпросът сега е: как ще постъпите във връзка с десетте хиляди долара, ако се окаже, че не е номер?
— Как ще постъпя ли? Ще увелича възнаграждението за нейното намиране и ще обещая допълнителна награда за арестуването на оня, който я е отвлякъл.
— Ще сбъркате. И без това прекалено много награди са обещани. Единственият начин да се справиш с отвличане е, като играеш по правилата и изплатиш откупа. Несигурността, притеснението и разочарованието могат да превърнат и най-тихия похитител в опасен луд. Откупете момичето и след това поведете борбата си. Плащайте каквото ви искат, когато ви го поискат.
Той задърпа рошавите си мустаци, брадичката му щръкна упорито, но очите му бяха тревожни. Победи войнствената брадичка.
— Да пукна, ако се предам!
— Ваша работа. — Аз станах и посегнах към шапката си. — Моята е да открия убиеца на Колинсън и ако убият Габриел, това може дори да ми помогне.
Той премълча.
Отидох в кантората на Хюбърт Колинсън. Него го нямаше, но разказах всичко на Лорънс Колинсън.