— Бихте ли убедили баща си да даде парите? — завърших аз. — И да бъдат готови, щом получим указания от похитителя?
— Не е необходимо да го убеждавам — отвърна той веднага. — Разбира се, че ще платим, каквото поискат, за да гарантираме безопасността й.
16. НОЩНО ДИРЕНЕ
Хванах влака в пет и двайсет и пет. В седем и половина слязох в Постън — прашно градче, два пъти по-голямо от Кесада, — прехвърлих се на разбрицан автобус, чийто единствен пътник бях аз, и половин час по-късно стигнах местоназначението си. Когато слязох от автобуса и тръгнах към хотела, заваля дъжд. От телеграфното отделение на пощата изскочи Джак Сантос, репортер от Сан Франциско.
— Здрасти. Има ли нещо ново?
— Може и да има, но първо трябва да го съобщя на Върнън.
— Той е в стаята си в хотела, или поне беше там преди десет минути. Да нямаш предвид писмото с искане за откуп?
— Ъхъ. Той съобщи ли го вече на пресата?
— Котън тъкмо щеше да направи съобщението, когато Върнън го прекъсна и ни забрани да го публикуваме.
— Защо?
— Само защото Котън ни го съобщи. — Сантос сви тънките си устни. — Цялата работа се превърна в надпревара между Върнън, Фийни и Котън — чие име и снимка ще бъдат най-много публикувани в печата.
— А нещо друго да са вършили?
— Че откъде време? — попита той възмутен. — Десет часа на ден се опитват да попаднат на първа страница, още десет часа правят всичко възможно да попречат на другите да сторят същото, а нали трябва и да спят.
В хотела ме пресрещнаха още репортери, казах им, че няма нищо ново, регистрирах се, оставих багажа си в стаята и тръгнах по коридора към номер 204. На почукването ми отвори Върнън. Беше сам и явно четеше вестници, които образуваха върху леглото розово-зелено-бяла купчина. Стаята беше обвита в сивосинкав цигарен дим. Окръжният прокурор бе трийсетгодишен тъмноок мъж, който ходеше със силно вирната брадичка, така че тя изглеждаше доста по-голяма, отколкото природата я бе замислила. Като говореше, оголваше всичките си зъби и открито демонстрираше амбициите си.
— Радвам се, че се върнахте — каза, след като разтърси енергично ръката ми. — Влезте и седнете. Има ли нещо ново?
— Котън предаде ли ви каквото му казах?
— Да. — Върнън застана прав пред мен, с ръце в джобовете и разкрачени крака. — Какво значение му придавате?
— Посъветвах Андрюс да приготви парите. Той отказа. Но затова пък Колинсънови са готови да платят.
— Да, готови са — повтори той, сякаш потвърждаваше мое предположение. — Е, и? — Изопна устни и оголи зъби.
— Ето писмото — подадох му го аз. — Фицстивън ще пристигне сутринта.
Той кимна енергично, поднесе писмото към светлината и го заоглежда заедно с плика. Сетне го метна презрително върху масата.
— Явно е номер. Какво по-точно разказа този Фицстивън — така ли му беше името?
Предадох му всичко дума по дума. Когато свърших, той скръцна със зъби, обърна се към телефона, вдигна слушалката и каза на някого да предаде на Фийни, че той, окръжният прокурор, желаел незабавно да се види с нето. Шерифът пристигна след десет минути, като бършеше дъждовни капки от буйните си тъмнокестеняви мустаци. Върнън ми махна и ми нареди:
— Разкажете му.
Повторих отново разказа на Фицстивън. Шерифът ме изслуша толкова внимателно, че червендалестото му лице стана мораво, а дишането му прерасна в пъшкане. Още не бях изрекъл последната дума, когато прокурорът щракна с пръсти и заяви:
— Много добре. Значи той твърди, че при него е имало хора, когато са се обадили по телефона. Вземете им имената. Твърди, че уикенда е прекарал в Рос с… как се казваха? Коулманови? Много добре. Шерифе, погрижете се всичко да бъде проверено. Трябва да знаем доколко е вярно.
Дадох на Фийни имената и адресите, които Фицстивън ми беше съобщил. Той ги записа на гърба на една квитанция от химическо чистене и с пуфтене излезе, за да задействува окръжната машина за издирване на престъпници. Върнън нямаше какво да ми каже. Оставих го да си чете вестниците и слязох долу. Женственият нощен администратор ме повика с пръст, за да ми каже:
— Мистър Сантос ме помоли да ви предам, че тази вечер в стаята му „ще се отслужи панихида“.
Благодарих му и се качих в стаята на Сантос, където заварих освен него още три вестникарски хрътки и един фотограф. Играеха покер. Някъде към дванайсет и половина, когато ме извикаха на телефона, за да чуя агресивния глас на окръжния прокурор, бях спечелил шестнайсет долара.
— Бихте ли дошли незабавно в стаята ми?
— Ъхъ. — Взех си палтото и шапката и казах на Сантос: — Изплатете ми парите. Важно повикване. Все така ще ми се случи, щом взема да печеля.