— Върнън ли беше? — попита той, докато броеше чиповете.
— Ъхъ.
— Едва ли ще е нещо важно — изпръхтя подигравателно. — Иначе щеше да повика и Ред — кимна към фотографа, — та утре читателите да го видят изтипосан с важната улика в ръка.
При прокурора заварих Котън, Фийни и Роли. Котън — среден на ръст и тегло, с плоско кръгло лице и трапчинка на брадичката — беше с гумени ботуши, мушама и шапка, целите мокри и изплескани с кал. Стоеше насред стаята и кръглите му очи явно се гордееха с притежателя си. Фийни бе яхнал като кон един от столовете и тормозеше мустаците си; червендалестото му лице беше намусено. Роли стоеше до него, свиваше си цигара и видът му както винаги беше разсеяно приветлив. Върнън затвори след мен вратата и рече раздразнено:
— Котън си мисли, че е открил нещо. Според него…
Котън го прекъсна, като пристъпи напред, изпъчил гърди:
— Нищо не си мисля, а много добре знам…
Върнън щракна с пръсти, застанал между него и мен:
— Остави това! Ще отидем и сами ще видим.
Отбих се в стаята си, за да взема дъждобрана, пистолета и джобното фенерче. После всички слязохме и се качихме в изкаляна кола. Котън шофираше. Върнън седна до него. Останалите се настанихме на задната седалка. Дъждът барабанеше по покрива и страничните брезенти, стичаше се вътре през процепите.
— Ама че нощ за гонене на вятъра — изръмжа шерифът, като се опитваше да избегне една струйка от покрива.
— По-добре е Дик да си гледа собствената работа — съгласи се с него Роли. — Какво го интересуват разни неща, дето нямат нищо общо с Кесада?
— Ако обръщаше повече внимание на онова, което наистина става тук, нямаше да се притеснява за брега — додаде Фийни и двамата със заместника му се изкикотиха.
Смисълът на разменените реплики, ако имаше такъв, изцяло ми се изплъзна.
— Какви ги е намислил? — попитах.
— Никакви — отвърна шерифът. — Ще видите, че е празна работа, и да пукна, ако не му наговоря всичко, което ми е накипяло. Не знам какво го е прихванало Върнън, та изобщо му обръща внимание.
Пак нищо не разбрах. Надникнах през брезента. Дъждът и тъмнината изцяло закриваха гледката, но имах чувството, че се движим някъде по източния път. Самото пътуване беше ужасно — мокро, шумно и друсливо. То свърши на някакво място, дъждовно и кално като всички останали, през които минахме. Котън изгаси фаровете и слезе, следван от нас, останалите, джапащи до глезените в кал.
— Е, не! Това вече е прекалено! — оплака се шерифът.
Върнън понечи да каже и той нещо, но началникът на полицията се отдалечи с бърза крачка по пътя. Ние се потътрихме подире му, като се придържахме един до друг по-скоро благодарение на звука от шляпащите си крака, отколкото чрез зрително възприятие. Тъмнината беше непрогледна. Скоро отбихме от пътя, преборихме се с висока телена ограда и калта намаля, но затова пък сега под краката ни имаше хлъзгава трева. Изкатерихме някакъв хълм. Вятърът шибаше дъжда в лицата ни. Шерифът се задъхваше. Аз се потях. Стигнахме върха на хълма и взехме да се спускаме по другия склон, а някъде пред нас морето се плискаше о камъните. Наклонът стана по-стръмен, а тревата бе изместена от камъни. По едно време Котън се подхлъзна на колене и препъна Върнън, който се задържа на крака, като се вкопчи в мен. Задъхването на шерифа звучеше вече като стенание. Свихме наляво и тръгнахме в колона по един, а шумът на морето остана зад нас. После пак завихме наляво, изкачихме леко възвишение и спряхме под нисък навес без стени — само дървен покрив, подпрян на десетина дирека. Точно пред нас на фона на черното небе се открояваше още по-черният силует на някаква къща.
— Изчакайте да проверя дали колата му е тук прошепна Котън и изчезна нанякъде.
Шерифът издиша тежко и изръмжа:
— По дяволите тази екскурзия!
Роли въздъхна. Началникът на полицията се върна тържествуващ.
— Няма я, значи и него го няма! Хайде, поне да не стоим на дъжда.
Последвахме го по кална пътека между гъсти храсти към тъмната къща и се изкачихме по стъпалата на тъмната веранда. Почакахме той да отвори един прозорец, да се прехвърли през него и да ни отключи отвътре. Фенерчетата ни, включени за пръв път, осветиха малка спретната кухня. Влязохме вътре, като оставихме подире си кални стъпки. Котън бе единственият член на компанията, който проявяваше признаци на възторг. Лицето му — от периферията на шапката до трапчинката на бузата — бе като на церемониалмайстор, който ей сега ще изненада гостите с някакъв възхитителен номер. Върнън го гледаше скептично, Фийни — с отвращение, а аз — който представа си нямах какво търсим — несъмнено с любопитство.