— Кога е било това?
— Кога са си съперничели ли? Преди по-малко от две години.
Свързаха ме със Сан Франциско и казах на Фийлд — нощния дежурен в агенцията — да изпрати някой да провери достоверността на гостуването на Котън на Ноу Стрийт. Докато разговарях, Сантос се прозя и си тръгна. Щом свърших, и аз си легнах.
17. НЯКЪДЕ ПОД ДЪЛ ПОИНТ
На другата сутрин телефонът ме събуди малко преди десет. Обаждаше се Мики Линан от Сан Франциско да ми каже, че Котън бил пристигнал у майка си в събота между седем и седем и половина часа сутринта. Спал пет-шест часа, като казал, че предишната нощ дебнал крадец и не бил мигнал. Тръгнал си в шест вечерта.
Когато слязох във фоайето, началникът на полицията тъкмо влизаше в хотела. Беше със зачервени очи, уморен, но все така непоколебим.
— Хванахте ли Уидън? — попитах го аз.
— Не, да му се не види, но ще го пипна. Радвам се, че ми бутнахте ръката, макар че това му помогна да се изплъзне. Аз… е, понякога човек се оставя ентусиазмът му да надделее над разума.
— Ъхъ. На връщане се отбихме у вас — да видим как сте се справили.
— Още не съм се прибирал. Цяла нощ го гоних. Къде са Върн и Фийни?
— Още хъркат. На ваше място и аз бих подремнал — посъветвах го. — Ако нещо се случи, веднага ще ви се обадим.
И той си тръгна. Влязох в залата за закуски. Почти се бях нахранил, когато се появи и Върнън. Получил телеграми от полицейското управление на Сан Франциско и от шерифа на Рос, които потвърждаваха алибитата на Фицстивън.
— Аз пък получих сведението за Котън — рекох. — Пристигнал при майка си в седем или малко след седем в събота сутринта и си тръгнал вечерта в шест.
— В седем или малко след това? — повтори прокурорът. Това не му хареса. Ако полицейският началник е бил в Сан Франциско по това време, той не би могъл да отвлече момичето. — Сигурен ли сте?
— Не, но засега толкова можахме. Ей го и Фицстивън. — Като погледнах през вратата на залата, зърнах мършавия гръб на писателя пред регистрацията на хотела. — Извинете ме за малко.
Отидох да го доведа и го представих на Върнън, Прокурорът стана и се ръкува с него, но беше тъй погълнат от мисълта за Котън, че нищо друго не бе в състояние да го заинтересува. Фицстивън каза, че бил закусил, преди да тръгне, и си поръча кафе. Точно тогава ме повикаха на телефона. Беше гласът на Котън, но почти неузнаваем от силно вълнение:
— За бога, вземете Върнън и Фийни и веднага пристигайте!
— Какво има?
— Бързайте! Нещо страшно се случи! Бързайте! — изкрещя той и затвори.
Върнах се при масата и предадох разговора на Върнън. Той скочи и обърна кафето на Фицстивън. Фицстивън също стана, като се двоумеше и ме гледаше въпросително.
— Хайде, ела и ти — поканих го аз. — Може да е нещо, което ще ти допадне.
Колата на писателя беше спряна пред хотела. Къщата на полицейския началник бе само на седем преки разстояние. Входната врата зееше отворена. Върнън почука по рамката, преди да влезе, но не изчакахме да ни се обадят. Котън ни пресрещна в коридора. Лицето му беше тебеширенобяло, очите — широко отворени и налети с кръв. Опита се да каже нещо, но зъбите му бяха стиснати и през тях не излизаше нито дума. Махна към вратата зад гърба си с юмрук, в който стискаше късче кафява амбалажна хартия. През процепа зърнахме мисис Котън. Лежеше върху покрития със син килим под, облечена в светлосиня рокля. Цялата й шия беше в тъмни следи от пръсти, но устните и езикът й — изплезен, подут — бяха още по-тъмни. Очите й бяха широко отворени, изцъклени, обърнати с бялото нагоре, мъртви. Когато докоснах ръката й, тя бе още топла.
Котън, който ни беше последвал вътре в стаята, ни подаде парчето кафява хартия. То бе откъснато накриво, изписано от двете страни с молив — по-скоро надраскано набързо, нервно и неравно. За разлика от посланието до Фицстивън, моливът беше по-мек, а хартията — по-тъмна. Аз бях най-близо до Котън, затова я взех от него и бързо прочетох написаното, като пропусках излишното:
„Уидън дойде снощи… каза, че мъжът ми е по следите му… да му лепне историята с Колинсън… Скрих го на тавана… каза, че единственият начин да се спаси е, като кажа, че е бил тук в петък през нощта… иначе щели да го обесят… Когато мистър Върнън дойде, Харв заплаши, че ще ме убие, ако не… затова го казах… Но не беше тук през онази нощ… Тогава не знаех, че е извършил… по-късно ми каза… В четвъртък през нощта се опитал да я отвлече… мъжът й за малко да го хване… дойде при мен в пощата, след като Колинсън изпрати телеграмата, и я видя… Тръгнал след него и го убил… Заминал за Сан Франциско, след като пил много уиски… решил въпреки всичко да я отвлече… обадил се на някакъв човек, който я познавал, за да разбере от кого би могъл да измъкне пари… прекалено пиян, за да говори ясно… написал писмо и се върна… срещнал я по пътя… отвел я в старото скривалище на контрабандистите някъде под Дъл Поинт… ходи дотам с лодка… боя се, че ще ме убие… заключи ме на тавана… пиша, докато той слезе за храна… убиец… няма да му помагам… Дейзи Котън“.