Джек Лондон
Големият въпрос
Госпожа Сейтър премина през Досън като — най-меко казано — метеор. Тя пристигна през пролетта с кучешки шейни и френско-канадски уоуадекз1, сия ярко на местния хоризонт само един месец и замина нагоре по реката веднага щом свърши ледоходът. Останалият без жени Досън така и не разбра това прибързано отпътуване, а цветът на местното общество се чувствуваше огорчен и самотен до стачката в Ноум, когато старите сензации отстъпиха пред нови. Градът прие с отворени обятия госпожа Сейтър. Тя беше хубава, обаятелна и, нещо повече, вдовица. По тази причина за нея веднага се залепи цял орляк — крале на Елдорадо, служебни лица и останали без наследство младежи с авантюристични склонности — все хора, чийто слух жадуваше за шумолене на дамски поли.
Минните инженери почитаха паметта на нейния съпруг, покойния полковник Сейтър, а промишлениците и организаторите на акционерни дружества разказваха с благоговение за сделките и машинациите му. Долу в Щатите той беше известен като великан на минното дело, а в Лондон имаше още по-голяма репутация. Защо не кой да е, а тъкмо неговата вдовица се вдигна да дойде до тези места — това беше големият въпрос. Но те, хората на Севера, бяха практично племе, не зачитаха теориите и държаха здраво на фактите. А за мнозина от тях Карин Сейтър представляваше много съществен факт. Но че тя не виждаше нещата в тази светлина, пролича от рязкостта и бързината, с която отказите следваха предложенията по време на четириседмичния й престой. Заедно с нея изчезна фактът, остана само въпросът.
Случаят благоволи да подскаже къде да се търси отговорът. Джек Каугрън — последната жертва на госпожа Сейтър, — след като положи безплодно в нейните нозе и сърцето,
——
1 Уоуадеигз (фр.-кан.) — водач, същевременно лодкар и водач на кучета, обикновено на служба у компаниите за търговия с къфки. — Б. пр.
и двестаметровия си участък на една рекичка, богата на златоносен пясък, отпразнува несполуката си, като прекара цяла нощ в буйни развлечения.
В разгара на тази нощ той попадна на самия Пиер Фонтен, шеф на уоуадеигз на Карин Сейтър. Двамата си допаднаха, почерпиха се и в крайна сметка стигнаха заедно до мътилката на пиянството.
— Е? — говореше дрезгаво не след дълго Пиер Фонтен. — Какво прави мадам Сейтър визита тази страна? Най-много хубаво с нея говори. Аз знам нищо, само… само дето всичко време тя пита име на едно човек. „Пиер — говори тя с мене, — Пиер, ти трябва намери това човек и аз дам тебе много — хиляда долара, ако ти намери това човек.“ Това човек? А, ош. Име това човек… как беше… Дейвид Пейн. Ош, човек, Дейвид Пейн. Всичко време тя говори това име. И всичко време аз търси много, работи като дявол, не мога никак намери това проклет човек и няма никак вземе хиляда долара. Проклето! Е? Веднъж идва хора от Съркъл Сити, знам, казва, това човек. Той, казва, там, на река Брезова. А мадам? Тя казва „Воп!“ И става много щастливо. И тя говори с мене. „Пиер — казва, — впрягай кучетата. Ние отива бързо. Ако ние намери това човек, аз тебе дам още един път хиляда долара.“ Аз казва: „Ош, бързо. АПопз, мадам!“ Ето, казва аз на мене, две хиляда долара за мене. Да, ама на! После идва още хора отт Съркъл Сити и те казва не, това човек, Дейвид Пейн, дойде в Досън има вече малко време. И тогава мадам и аз никак не пътува. Ош, човек Днес деня мадам казва: „Пиер — казва и дава петстотин долара, — иди купи лодка и прътове. Утре ние отива нагоре по река.“ А, ош, утре нагоре по река. А това проклето Ситка Чарли кара мене дам за лодка петстотин долара. Проклето!
На следващия ден, когато Джек Каугрън сподели наученото, цял Досън започна да се чуди кой е този Дейвид Пейн и какво свързва неговото съществувание с Карин Сейтър. Но през същия ден, както беше казал Пиер Фонтен, госпожа Сейтър и екипажът й от варвари — уоуадеигз отпътува с лодка нагоре покрай източния бряг на реката до Клондайк Сити, пресече към западния бряг, за да избегне скалите, и изчезна в лабиринта от островчета на юг.
— Ош, мадам, ето това място. Едно, две, три остров след река Стюърд. Ето три остров.
Докато говореше, Пиер Фонтен заби в брега пръта, с който управляваше лодката, и задържа кърмата срещу течението.
Това обърна носа навътре, а пъргавият екипаж се изкачи на брега и завърза въжето.
— Един малък време, мадам, аз отива ще види. Хоров кучешки лай избухна, когато Пиер превали през възвишението на брега, но той се върна съвсем скоро.
— Ош, мадам, тук това хижа. Аз прави проучи. Никак няма човек в къща. Но той не много далече, иначе няма остави кучета. Той дойде бързо, аз сигурен.
— Помогни ми да изляза, Пиер. Съвсем капнах от тази лодка. Можеше поне седалката да направиш по-мека!