„Спасих се! Спасих се!“ — ликуваше Базарбай.
Естествено, след по-малко от час той щеше да забрави всички свои обещания, но какво да се прави, човешко е…
Когато чобаните дотичаха до него, той буквално се свлече в ръцете им, като непрекъснато повтаряше:
— Вълци, вълци ме гонят! Вода, дайте вода!
А вълците, съдейки по всичко, бяха някъде наблизо, не си отиваха, чакаха упорито. В цялото зимовище на Бостон настъпи страшна тревога — чобаните се разтичаха, затваряха вратите на кошарите, като си подвикваха в настъпилия мрак. Един от тях се качи на покрива и даде няколко изстрела с пушка. Кучетата се заливаха от лай, но не излизаха от двора. Държаха се по-близо до светлината. Тяхната страхливост възмущаваше стопаните им.
— Дръж! Дръж! — насъскваше ги някой с дрезгав глас. — Брей, не вълкодави, ами лешояди! Хайде де! Акташ, Жолбарс, Жайсан, Барпалан! Напред! Дръжте, дръжте! Ух, жалки палета, подвихте опашки, страхувате се от вълците!
— А бе кучето си е куче — възразяваше му друг глас. — Какво си се разкрещял? Човека и от седлото ще го смъкнат, ама с вълците не могат да се справят! Какво искаш! Срещу вълк ни едно куче няма да ти излезе. Остави ги, нека си лаят!
Базарбай не си спомни веднага защо го бяха подгонили вълците. Едва когато момъкът, на когото беше наредено да се погрижи за коня му, попита: „Базарбай — байке, какво носите в курджуна? Май че вътре нещо шава“ — той се сепна.
— В курджуна ли? Ох, ами там са вълчетата! Четири вълчета сукалчета. Дявол да ги вземе. Взех ги от бърлогата им в Башат. Та затуй ме гониха вълците!
— Я виж ти! Браво бе. Е на това му се вика чиста работа! И направо от бърлогата, а? Добре, че отърва кожата…
— Да не са се задушили в курджуна? Може и по време на галопа да са пукнали, а?
— И таз добра! Че това не са яйца! Те, братле, са държеливи като кучета.
— Я ги покажи! Дай да ги видим какви са!
Свалиха дисагите с вълчетата и тържествено ги понесоха към къщата на Бостон. Това важно събитие трябваше да стане в дома на главния чобанин, отговорника на кошарите, макар че същата вечер той отсъствуваше от къщи: провеждаше се поредното събрание в района и трудовият първенец Бостон Уркунчиев трябваше да седи в президиума.
Поведоха и Базарбай едва ли не като герой и на него нищо друго не му оставаше, освен да се подчини. В края на краищата той беше гост, макар и да беше се озовал тук съвсем случайно.
Не може да се каже, че по-рано Базарбай не бе прекрачвал прага на този дом. В продължение на многото години, през които бе живял и работил в съседство с Бостон, на шест-седем километра оттук, той бе идвал три пъти: първия път, когато правиха помен за чобанина Ерназар, паднал в ледниковата пукнатина на превала Ала-Монгю, второто му идване бе пак свързано с погребение — половин година след гибелта на Ерназар умря първата жена на Бостон (разправяха, добра жена била покойната Арзъгул), тъй че тогава Базарбай дойде като всички съседи наоколо, беше пълно с народ, а що коне, трактори и камиони се събраха — не е за приказка. Третия път идва всъщност не по собствено желание, когато областното началство реши да проведе производствен семинар, на който Бостон Уркунчиев да предаде своя трудов опит; хич не му се идваше тук тогава, ама какво да правиш, задължиха го, тъй че се наложи, кажи-речи, половин ден да слуша лекция, какво и как се правело, че агнетата да не мрат, а добивът на вълна и месо да се увеличава. С една дума, как да се изпълнява планът. Много важно, голям майсторлък — той и без него всичко си знае: зиме да даваш храната навреме, лете в планините рано да ставаш, късно да лягаш, изобщо да работиш добре, постоянно да се грижиш за добитъка. Да си старателен като Бостон. Ама той не е единственият. Само че при едни излиза по-хубаво, а при други по-лошо. Защото едни са родени с късмет, а други си го нямат. Работи например в базата на Бостон генераторът — цяла нощ е светло, има електричество и в къщите, и в кошарите, и по целия двор. А защо? Защото успя да си изврънка два агрегата излезе ли единият от строя, или пък го спрат за профилактика, включва се другият. А останалите чобани, включително и Базарбай, имат по един агрегат. А с един агрегат е жива мъка: ту работи, ту спре, я докарали гориво, я никакво го няма, или нещо ще вземе да се строши, или момчето, дето разбира от тия пущини, зареже работата и се запилее в града — там на младите им е сто пъти по-хубаво. И тъй, какво излиза — по книга се води, че всички чобански бригади имат електричество, а на практика нищо такова няма…