После всичко утихна. И вълците, и кучетата бяха млъкнали. „Ох, слава богу, просто щях да полудея!“ — помисли си с облекчение Гулюмкан. Но сърцето й все още бе свито от тревога. Тя взе малкия Кенджеш при себе си на леглото, като го сложи да спи по средата — нека бъде между майка си и баща си. През това време се върна и Бостон.
— Разбиха ни съня, дявол да ги вземе всички — сърдито мърмореше той, може би имайки предвид и вълците, и кучетата, и всичко, свързано с тях. — Ама че говедо е тоя Базарбай, голямо говедо! — възмущаваше се той, докато си лягаше отново.
Гулюмкан реши да не му досажда с въпроси, и бездруго вълците не го бяха оставили да се наспи. А утре от ранни зори трябваше да отиде в кошарите — той не беше от ония чобани, които си позволяват да се излежават до късно.
Сърцето й се поотпусна, когато видя, че мъжът й, вече успокоен, радостно притиска момченцето до себе си и му приказва гальовни думи. Бостон обичаше своя малък син, затова му беше дал такова име — Кенджебек, ще рече, най-малкият бек, най-малкият княз в рода. Във всички времена пастирите са мечтали да станат князе, но в това всъщност била иронията на съдбата, че във всички времена пастирите са си оставали пастири. И в това отношение Бостон не правеше изключение.
Те отново заспаха, сега вече с момченцето помежду им, но скоро пак се събудиха от горестния вълчи вой. И отново тревожно се разлаяха кучетата.
— На какво прилича това! Не можеш да мигнеш! — ядно възкликна Гулюмкан, но веднага съжали за думите си: Бостон мълчаливо стана и започна да се облича на тъмно. — Недей излиза — помоли тя. — Нека си вият. Страх ме е. Стой тука, не излизай!
Бостон реши да не й възразява. И тъй двамата останаха да лежат на тъмно, неволно заслушани във воя на вълците. Отдавна бе минало полунощ, наближаваше зората, а вълците продължаваха да ги измъчват с отчаяния си злобен вой.
— Изтормозиха ме, и защо толкова дълго вият? — не издържа Гулюмкан.
— Как защо? Искат си малките — отговори Бостон.
— Че тях ги няма тука. Базарбай отдавна ги отнесе.
— Ами животните отде да знаят? — каза Бостон. — Те знаят само едно: дотук ги е довела следата и край — тук свършва за тях светът. Иди им обясни. Жалко, че не си бях вкъщи. Щях да му извия врата на онова говедо Базарбай. Отмъкнал вълчетата, а всички неприятности струпа на нашите глави…
И в потвърждение на думите му над кошарите ехтеше вой, ту провлачен и тягостен, ту яростен и злобен — обезумелите от мъка вълци непрекъснато сновяха наоколо. С особена горест виеше Акбара. Оплакваше като жена на гробища, и Гулюмкан си спомни как Тя самата се беше тръшкала и плакала, когато Ерназар загина на превала — обзе я непоносима мъка, едва се сдържаше да не разкаже на Бостон какво мислеше и чувствуваше в тези мигове.
И тъй лежаха двамата, без да могат да мигнат, само малкият Кенджеш продължаваше невинния си детски сън. И заслушана в нестихващия вой на Акбара за откраднатите й вълчета, Гулюмкан тръпнеше от тревога за своето дете, макар с нищо да не беше застрашено.
Над планините започна да просветва зората. Отслужил нощната си служба, мракът си отиваше, разтапяйки се в небесата, звездите постепенно избледняваха, все по-ясно се очертаваха далечните и близки хълмове, наоколо се развиделяваше…
В този час Акбара и Ташчайнар се оттегляха нагоре в планините по посока на Башатската теснина. Силуетите им ту се мярваха по възвишенията, ту изчезваха в мъглата. Вълците унило ситнеха, смазани от загубата на вълчетата и от непрестанния си вой през нощта. Оттук можеха да свърнат към оная долина, където бе останала част от трупа на разкъсания як. При други обстоятелства нямаше да пропуснат отново да се наядат до пръсване, но сега Акбара не пожела да се върне при законната плячка, а Ташчайнар не посмя да го стори без нея, майката предводителка.
При изгрев-слънце, когато вече наближаваха бърлогата, Акбара изведнъж се затича, сякаш я чакала нейните сукалчета. Тази самоизмама се предаде и на Ташчайнар и двамата стремглаво препуснаха по теснината, обзети от надеждата, че скоро ще видят малките си.
И всичко се повтори — Акбара се шмугна през храстите и влезе в пукнатината под скалния навес, отново подуши всяко ъгълче в празната бърлога и в студената шума, натрупана за постеля на вълчетата, отново се увери, че рожбите й ги няма, и непримиримо хукна да ги търси навън, като в безумната си мъка отново ухапа Ташчайнар, несръчно изпречил се на входа, и отново заснова край ручея, душейки следите от престоя на Базарбай. Всичко тук беше враждебно и отвратително, най-вече наченатата бутилка водка, оставена до камъка. Острата лютива миризма наоколо подлуди вълчицата, тя ръмжеше, хапеше се, гризеше пръстта, а след малко, вдигнала муцуна, жално заскимтя, заплака на глас, сякаш жестоко я бяха ударили, и от необикновено сините й очи се зарониха едри горчиви сълзи.