И на Бостон му беше хрумвала тая идея, но по отношение на Кичибел имаше много неясни неща. Още преди войната колхозните животновъди ходеха лете на Кичибелското пасище през единствено възможния път на превала — заледения Ала-Монгю. През войната, когато в аулите останаха само старци и деца, вече никой не се решаваше на такъв поход. По-късно бедствуващите колхози се обединиха в голям совхоз с нелепо название, съставено от шестте думи на някакво поредно… летие, което пък местните хора промениха на „Берик“ по името на река Берик-суу, и в онази суетня от обединения и преиначавания постепенно се забрави, че лете цели два месеца, а понякога и повече, добитъкът може да пасе отвъд заснежения превал на високия Ала-Монгю. Всъщност може би никой вече нямаше желание да преодолява такава височина: за този толкова труден планински преход се изисква от чобанина ентусиазъм, стремеж да гледа колкото се може по-добре своя добитък. Навярно затова едно време при среща киргизите са се питали: „Мал жан аманбъ?“ — ще рече, как са със здравето добитъкът и хората. На първо място добитъкът. Това е то, такъв е бил животът…
Въодушевени от тази отколешна идея, Бостон и Ерназар пресметнаха с молив в ръка всички кичибелски варианти: дори по най-груба сметка, като се вземе под внимание, че при преодоляване на превала в едната и в другата посока животните ще свалят от теглото си, това начинание си заслужаваше усилията. И беше твърде изгодно — на практика нямаше да има никакви конкретни разходи, освен за прекарването на каменната сол и заплащането на труда. Наистина това бяха все още примамливи сметки на хартия.
Бостон реши най-напред да поговори със завеждащия сектора, после с директора на совхоза, а с парторга изобщо не пожела да разговаря. Не го обичаше, много пъти се беше уверявал, че е празен дърдорко, който може само да попречи: това не бивало, онова не бивало, дай му само да държи речи по събранията, да преразказва писаното във вестниците и да се перчи с вратовръзката си. А с директора на совхоза Бостон сподели своя замисъл: сиреч тъй и тъй, Ибраим Чотбаевич, решили сме с Ерназар да подновим в полза на общото дело старите пасища отвъд превала Ала-Монгю. Първо, каза му, ще идем двамата да разузнаем пътя, да огледаме какви са местата и тревата на Кичибел, а сетне ще откараме стадата за цяло лято. И ако всичко излезе добре, той, Бостон, би искал пасищата на Кичибел да се зачислят на неговата бригада, но ако някой от другите чобани изяви желание да тръгне с тях отвъд превала, винаги ще е добре дошъл, ще се намери и за него място, най-важното е той, Бостон, да знае какви пасища ще му се определят и на какво може да разчита през сезона. И тъй, след ден-два те с Ерназар тръгват към превала Ала-Монгю, като временно ще предоставят работата на жените и помощниците си.
— Впрочем кажи ми, Боске, на какво мнение са жените ви? — заинтересува се директорът. — Все пак това е много сериозна и опасна работа.
— Мисля, че ни съчувствуват и са съгласни. Моята Арзъгул е умна жена, какво да си кривя душата, а и Гулюмкан, жената на Ерназар, макар да е по-млада, хич не изглежда глупава. И както гледам, двете добре се разбират. Това още повече ме радва. Защото е жива мъка, когато жените почнат да се карат. Бял ден не виждаш… Имаше по-рано такива случаи…
За това и за какво ли не още си поговориха тогава с директора. Той му каза, че имало решение наесен да се изпратят в Москва на селскостопанската изложба с труднопроизносимото име — ВДНХ-а ли, ВДНХ-и ли, трудовите първенци от района и Бостон бил уж от първите, набелязани в списъка.
— А може ли, Ибраим Чотбаевич, да взема и жена си? Моята Арзъгул отдавна мечтае да види Москва — попита Бостон.
— Разбирам те, Боске — усмихна се директорът, — дето се вика, да е живот и здраве. Аз нямам нищо против. Трябва само да искаме съгласието на парторга. Ще поговоря с него.
— С парторга ли? — позамисли се Бостон.
— Няма защо да се съмняваш, Боске. Да не мислиш, че заради тебе ще вземе да си го изкарва на жена ти?
— Е, не е там работата. Ще заминем или не — не е чак болка за умиралка. Ами друго да те попитам, другарю директор. Много ли ти е притрябвал тоя парторг в стопанството? Не можеш ли да минеш без него?
— Защо?
— Тъй, интересувам се. Ей го например каруцата има четири колела и всяко едно си стои на мястото. Сложиш ли пето, хем то самото не се търкаля, хем и другите запира. Та има ли нужда от такова колело?
— Виждаш ли… — Директорът, снажен мъж с тесни очи и широко грубовато лице, остана сериозен, започна да размества книжата по писалището, притвори зачервените си от умора клепачи. „Не си доспива, затрупан е с работа“ — помисли си Бостон. — Честно казано, имаме нужда от свестен парторг — каза след известна пауза.