Естествено Виктор Никифорович, безкрайно зарадван, веднага гарантирал за Паша и просто не знаел как да благодари на следователя, тогава Джаслибеков казал:
— А вас, Виктор Никифорович, бих помолил да ни помогнете там, във вашия край. Опитайте се да повдигнете в печата сериозен разговор, на тази тема. Нали сте учител. Ние се борим срещу самите престъпления, когато вече са извършени или са в процес на извършване. А всъщност не знаем кой и какво подтиква такива деца, тъй да се каже, да ходят в тоя джендем, по безлюдни места с разни декласирани елементи, дори понякога закоравели престъпници, и ги съдим, принудени сме, длъжни сме да ги съдим. Впрочем хубаво стана, че вие веднага се отзовахте, незабавно дойдохте, с което ме улеснихте, а много роднини — това е в повечето случаи — изобщо не се обаждат. И така, петнайсетгодишни момчета попадат в колония със строг режим. А там? Какво става с тях, на какво ще се научат? Душевно осакатени, безполезни хора — ето какви ще излязат оттам. Сам разбирате, че в затвора не се отива от порядъчен живот. Сърцето ми се къса, Виктор Никифорович, като гледам всичко това. Вярвате ли, че само през миналия сезон по нашия железопътен участък сме заловили и осъдили повече от сто момчета, пък и колко сме пропуснали, не сме могли да задържим, а те прииждат ли, прииждат от цялата страна, от Архангелск до Камчатка, напират като риба при мятането на хайвера. Докога ще продължава? Всички не можем да осъдим. Създали са си и цяла организационна мрежа. Имат си водачи — и местни жители, и приходящи, — които ги водят по местата, където расте анашата, и тях съдим. А знаете ли какво правят с влаковете? Спират в степта товарните влакове, в пътническите не смеят да се качат, веднага ще ги заловим. Снабдяват се с някаква специална прахообразна смес, с която, щом се наръсят релсите и траверсите, нощем в лъчите на локомотивните фарове се създава илюзия, че железопътната линия е обхваната от пожар. Траверсите горят, релсите горят. Естествено, машинистът спира композицията — в степта всичко се случва, и слиза да види, а линията си е наред, нищо не гори. През това време анашистите се качват по вагоните с багажа си. Тукашните композиции са дълги — проточени на цял километър, не можеш да проследиш какво става, и те стигат до някоя възлова гара. Там си купуват билети. А сред толкова пътници иди, че разбери кой какъв е. Действително напоследък милицията разполага със специални кучета, които подушват анашата по миризмата. Вашия племенник например го открихме с куче…
И още много подробности узнал Виктор Никифорович по онези места. Именно той ме посвети в тия работи. Но преди това аз имах вече вътрешна нагласа за подобен разговор. Отдавна се измъчвах от мисълта как да намеря неотъпкан път към умовете и сърцата на моите връстници. Виждах своето призвание в проповядване на доброто. От моя страна навярно бе малко самонадеяно да смятам, че имам такова призвание, но във всеки случай най-искрено го желаех, което може би до голяма степен се обяснява с произхода ми. В някои от предишните си статии бях споменал, макар и в общи черти, за пагубните последици от алкохолизма сред младежта, нещо подобно писах и за наркоманията, позовавайки се на печалния опит на Запад. Но всичко бе от чужди думи, от втора ръка. А за един ярък и проникновен материал, в който да изразя собствени размисли и преживявания във връзка с общоизвестни, макар и от мнозина суеверно избягвани като чума случаи на наркомания сред младежта, най-вече сред юношите, случаи, водещи до печални последици — от саморазрушение на личността до садистични убийства, — трябваше да разуча проблема основно и да събера факти. И тъкмо в този момент Виктор Никифорович Городецки, натъкнал се на това явление с цената на горчивия опит, сподели с мен своята болка. За да се откъсне Паша от лошите приятели, цялото семейство — бащата, майката и децата, били принудени да се преселят в друг град, разменяйки жилището за по-малко. Всичко това Виктор Никифорович ми разказа с голяма скръб.
Ето какво ме накара по-енергично да се заема с осъществяването на моята идея.
Пристигнах в Москва, където от Казанската гара трябваше да замина за степите с див коноп. Именно тук, на Казанската гара, се събираше първоначално групата на контрабандистите, така се наричаха помежду си търсачите на анаша — контрабандисти. Както по-късно се уверих, те идваха от различни градове на Севера и Прибалтика, където най-оживени точки бяха Архангелск и Клайпеда, може би защото там имаше възможност да препродават анашата на моряците, тръгващи на плаване. За да се включа в групата, трябваше да намеря на гарата един носач с нагръден номер осемдесет и седем по прякор Ютията или Ютата и да му предам поздрав от бивш приятел на споменатия Паша. Ютията имаше връзки в билетните каси и осигуряваше пътуването, разбира се, срещу някакво възнаграждение. Не можах обаче да узная как е поставена цялата работа, изглежда, някой оглавяваше това звено, макар и тайно. И тъй, Ютата осигуряваше груповото тръгване, тоест купуваше билети на всички за един и същи влак, но задължително в различни вагони. По-късно, когато се сближих с контрабандистите, разбрах, че основно правило при тях е в случай на провал за нищо на света да не се издават един друг, и затова на публични места трябваше по-малко да общуват помежду си.