— Не, не бива да напускаме така родната земя. Днес ще се прощаваме с нашата майка кърмилница, а сетне ще хванем кой накъдето му видят очите. Но докато сме още тук, да се чувствуваме като у дома си.
Изпратил двама души за вино и храна до най-близкото село, където имал верни хора, други двама — Сандро и още един момък, оставил да съберат дърва за огън и да пазят конете, а той с останалите двама отишъл на лов — да удари някакъв дивеч, може би дори сърна, за прощалната вечеря.
Сандро нямал друг изход, освен да се подчини и да чака подходящ момент, когато ще може да изпълни заповедта. Но засега такава удобна ситуация не възниквала.
Вечерта шестимата и седмият отново се събрали: наклали огън недалеч от пещерата, подредили софра върху ленената бохча, донесена от селото — хляб, сол, вино, ядене, всичко, което им дали за сбогом верните хора на Гурам Джохадзе. Огънят се разгорял. Седмината се изправили до него.
— Оседлани ли са всички коне, готови ли сте всички за път? — попитал Гурам Джохадзе.
Всички мълчаливо кимнали в отговор.
— Слушай, Сандро — забелязал Джохадзе, — хубави дърва си насъбрал, силно горят, но защо си ги оставил толкова далече от огъня?
— Не се безпокой, Гурам, аз ще го поддържам и това е моя грижа. А ти си кажи приказката.
Тогава Гурам Джохадзе казал:
— Приятели мои, ние загубихме нашето дело. Когато две страни воюват, едната побеждава, а другата търпи поражение. Всъщност за това воюват. Много кръв проляхме — и вражеска, и наша. Много синове оставиха главите си на бойното поле. Каквото било, било. Моля за прошка загиналите другари и загиналите врагове. Защото падналият в боя враг престава да ни бъде враг. Дори сега да тръгвах на война, пак бих молил прошка от загиналите. Но съдбата ни обърна гръб, затова и народът вече ни обърна гръб. Не ни иска дори земята, на която сме се родили и израснали. Няма за нас място на нея. Няма и прошка. Ако аз бях победил, нямаше да пощадя враговете, казвам го открито, бог ми е свидетел. Сега имаме само един изход — да тръгнем по чужди, далечни страни. Оттатък тоя висок баир е Турция, един хвърлей място, а малко по-встрани, зад оня хребет, над който изгрява луната — е Иран. Избирайте кой къде ще иде. Аз отивам в Турция, ще стана хамалин на пристанището в Истанбул. Сега всеки от нас трябва да реши къде ще преклони глава. Останахме седмина. А не след дълго един по един ще се пръснем по света в седем различни посоки. Тръгвайки по чужди краища, на всекиго от нас ще се наложи докрай да изпие горчивата си чаша. Никога вече няма да се видим. Това е последният ден, в който ние, седмината, останали живи, сме заедно, в който се гледаме в очите и си приказваме. Така че хайде да се сбогуваме помежду си, да се сбогуваме с родната земя, с грузинския хляб и сол, с нашето грузинско вино. Нийде вече няма да вкусим такова вино. А след като се сбогуваме, всеки ще поеме своя път. Нищо не вземаме със себе си, дори песъчинка от грузинската земя. Родината не може да се отнесе, само мъката може да се отнесе — ако родината можеше да се разнася насам-натам като торба на рамо, тя нямаше да струва пукнат грош. И тъй, да пием за последен път и да пеем за последен път нашите песни…
Отлежалото в мех селско вино съчетавало в себе си сладостта и силата на грузинската земя и грузинското небе. То опиянявало главата, отприщвало мъката в сърцето. И от само себе си бликнала песен, както бликва и струи поточе между камъните на планински склон и всичко, що докосне със своята вода, цъфти и се множи по целия му път. Тихо подхванали те песента на своите бащи и деди, тихо и гърлено нараствала тя, бълбукайки като ручей по склона — седмината пеели превъзходно, защото няма грузинец, който да не пее, пеели в чудесна хармония, всеки на свой глас, по свой усет, и песента ставала все по-силна и пламенна като огъня, до който стояли.
Тъй започнала прощалната песен на седмината или по-точно шестимата и седмия, който обаче нито за секунда не забравял какво му предстои да извърши. Никой, най-вече Гурам Джохадзе, не бивало безнаказано да си отиде. Чекистът не можел да го позволи — такава била заповедта. И той трябвало да я изпълни.
А песните се леели една след друга, леело се и виното, което колкото повече се пие, толкоз повече се услажда, толкоз по-силно разпалва душата, жадна за още вино и още песни.
Стояли в кръг, прегърнати през рамо, понякога безжизнено отпускали ръце, а когато искали да бъдат чути от божествената сила, невидима и неизбежна, но всевиждаща, всезнаеща, молитвено ги вдигали към небето. Та ако Бог всичко вижда и всичко знае, как ще ги прокуди от родната земя? И защо така е наредено, че хората воюват и се мразят, че се лее кръв и сълзи, че всеки смята себе си невинен, а другия виновен, къде е истината, кой има правото да я изрече? Къде е онзи пророк, който би отсъдил справедливо?… Навярно за това, за тези страдания, наситили мелодията, отдавна преживени, осмислени от предните като изначален опит на доброто и на злото, страдания, изпитани в дълбоката им красота и вечност, се пеело в тези старинни песни, съхранявани в паметта на народа? И от една песен се раждала друга, и те пеели все така прегърнати в кръг, но сегиз-тогиз Сандро ги напускал, за да донесе и хвърли дърва в огъня. И сигурно ненапразно (всяко нещо в живота си има причина) той натрупал в гората огромния куп вършини и сега сам поддържал огъня. Но инак и той като другите пеел от сърце — защото песните еднакво принадлежат на всички. Няма песни, които да се пеят само от царе, а други — достойни само за простолюдието. Пей и се весели, тъгувай и плачи, танцувай, докато си жив…