Живот и смърт, любов и състрадание, вдъхновение — всичко ще намери израз в музиката, защото в нея човекът е постигнал най-висша свобода, за каквато се е борил през цялата си история още от първите проблясъци на своето съзнание, но която е успял да постигне само в музиката. И само музиката, преодолявайки догмите на всички времена, е вечно устремена към бъдещето… Ето защо на нея е съдено да каже онова, което човекът не е могъл да изкаже…
Поглеждах часовника си и не без ужас очаквах, че концертът в любимия ми Пушкински музей ще свърши и аз ще трябва да се отправя към Казанската гара, за да навляза в един съвсем различен живот, живот, който от незапомнени времена кипи в недрата на суетата и покварата, където божествени песни не звучат, пък и нямат никакво значение… Но именно затова трябваше да отида там…
V
Измина половин ден, влакът се движеше вече по крайречието на Волга и в спалните вагони се бе установил, доколкото е възможно, някакъв своеобразен пасажерски бит, нагоден към едно многодневно пътуване, а в общия вагон, където беше Авдий Калистратов, настъпи, тъй да се каже, комунален живот. Пътуваха най-различни хора и всеки по някаква своя работа. Пък и много естествено — налага им се, пътуват хората. А сред тях и контрабандистите на анаша, спътниците на Авдий Калистратов. Той се досещаше, че в същия влак пътуват десетки като тях, но засега познаваше само онези двама, към които го присъедини на гарата хитрият носач Ютията. Това бяха двамата мурмански хъшлаци — по-големият, Петруха, на около двайсет години, и вторият, съвсем още дете, шестнайсетгодишният Льоня, който обаче за втори път отиваше за анаша. Затова се смяташе за печен в занаята и дори се перчеше с това. Отначало мурманчани бяха сдържани, макар да знаеха, че Авдий или Авдяй, както взеха да го наричат по северняшки, е свой човек и е включен в групата по препоръка на сигурни хора. Говореха за работата с недомлъвки най-често на платформата, където излизаха да пушат. Сега вече пътуващите не търпят пушачи във вагона — при такава тъпканица, когато и бездруго въздухът не стига. И те излизаха на платформата да поприказват, да изпушат по някоя цигара. Пръв Петруха забеляза, че Авдий не е пушач.
— А бе, Авдяй, ти май никога не си палил цигара? Като някоя мадама си, страх ли те е да дръпнеш по-дълбоко?
Наложи се да излъже:
— Пушех едно време, но ги отказах…
— Личи си, виж, аз от дете ги пафкам. А нашият Льонка ги припалва една от друга, дими като комин, пък и на чашката не прощава. Сега не бива, ама после здравата ще се натряскаме.
— Но той е още малък!
— Кой, Льонка ли? Малък, ама печен. Ти, дето се вика, за пръв път си тръгнал на сериозна работа, това не ти е детска залъгалка. А той е отворен на всички игри, не му бери грижата!
— А тревата пуши ли, или само я продава? — заинтересува се Авдий.
— Льонка ли? Че как иначе, пафка я. Сега всички я пафкат. Ама за това нещо се иска акъл — започна да философствува Петруха. — Има някои, дето я гълтат до умопобъркване, те, виж, не стават за работа. Мърши. Всичко ще оплескат. А тревата какво е — радост за душата, рай.
— И откъде тая радост?
— Ами гледаш, да речем, едно нищо и никакво поточе, плюнка, колко му е да го прекрачиш, а на тебе ти се вижда река, океан, благодат. И ти се радва сърцето. А радостта какво е, отде ще я получиш? Е, ще си купиш например хляб, дрехи, обувки ще си купиш, и водка всеки може да-си купи. А тревата, макар че струва бая мангизи, ти прави особен кеф: като че сънуваш, всичко наоколо ти е като на кино. Разликата е само, че в киното зяпат стотици, хиляди, а тука ти си си отделно, никой не ти пречи, а рече ли някой да ти досажда; можеш да го фраснеш по мутрата, сиреч я се разкарай — каквото искам, това ще правя, не си навирай гагата. Такива ми ти работи. — И след кратко мълчание, присвил изпитателно очи, подхвърли нагло:
— А ти защо не опиташ, Авдий, да си дръпнеш за кеф, мога да ти дам от моята трева…
— А, не, когато ще си имам своя, тогава ще опитам — отказа Авдий, — тогава ще е друго.
— Прав си — съгласи се Петруха, — своето си е свое. — Помълча и реши да продължи: — В нашата работа, Авдяй, най-важното е да си предпазлив, защото всичко живо е против нас: всяка бабичка, всеки ветеран с медалче, всеки пенсионер, да не говорим за другите. Само гледат как да ни пратят под съд, да ни натикат по каторги, в джендема, да се отърват от нас. Затова си имаме такова правило — дръж се хрисимо като най-безобидна буболечица, докато не пипнеш големите мангизи. А сетне шапка на тояга. Туриш ли мангизите в джоба, всички да вървят на майната си… Ама случи ли се нещо непредвидено, Авдяс, умри, пукни, но своите не издавай. Това е закон. Ако не издържиш и се раздрънкаш — край, ще те претрепят като куче. Ще те докопат, където и да се завреш. В тая работа няма тинтири-минтири…