Авдий Калистратов стоеше пред отец Координатора с побелели устни — страдаше от неговото бурно негодувание. И въпреки това не отстъпваше:
— Простете ми, владико, но няма смисъл да се приписва на небесните сили онова, което произтича от нас самите. Защо е трябвало на Господа да ни създава толкова несъвършени и противоречиви, съчетаващи в себе си две контрастни сили — доброто и злото, след като е могъл да избегне това? Защо Му е трябвало да ни прави толкова податливи на съмнения, пороци, коварство дори в отношенията си с Него? Вие ратувате за абсолют на вероучението, за едно крайно, веднъж завинаги постигнато знание за света и нашия дух, но това е нелогично — нима след две хиляди години християнство ние не сме в състояние да добавим нито дума към казаното едва ли не в предбиблейски времена? Вие ратувате за монопол върху истината, но това е най-малко самоизмама, защото не може да има учение, дори от Бога дадено, което веднъж завинаги да е познало истината докрай. Иначе това учение е мъртво.
Той замълча и в настъпилата тишина се чу как забиха камбаните на градската черква. Толкова близък и познат бе този камбанен звън — символична връзка между човека и Бога, че Авдий изпита желание също като неговите звуци да се понесе, да отлети, да изчезне в безкрайността…
— Прекаляваш, млади момко — промълви отец Координатора с надменен и студен тон. — Не биваше да влизам в богословски спорове с тебе, защото знанията ти са твърде недостатъчни, дори подозрителни — дали не говориш по внушение на дявола, врага на човешкия род? Едно обаче ще ти кажа на сбогуване: тези мисли ще те погубят, защото и в живота никой не обича онези, които подлагат на съмнение основополагащите учения — всяка идеология претендира за окончателна установена истина и ти непременно ще се сблъскаш с това. А мирският живот е много по-жесток, отколкото изглежда, скъпо ще платиш за своето недомислие и ще си спомниш нашия разговор. Но стига вече, приготви се да напуснеш семинарията, ти ще бъдеш отлъчен от църквата — от Божия дом!
— Моята църква ще бъде винаги с мен — не отстъпваше Авдий Калистратов. — Моята църква съм аз самият. Не признавам храмовете, а още по-малко свещенослужителите, особено в съвременния им вид.
— Е добре, момче, дано е рекъл Господ много да не страдаш, но бъди сигурен, че животът ще те научи на послушание, защото в живота съществува една насъщна необходимост — да си изкарваш хляба. До ден-днешен тази необходимост диктува съществуването на милиони като тебе.
По-късно Авдий Калистратов наистина често си спомняше тези предупреждения, но винаги си мислеше, че тепърва предстои основното в неговото предопределение — някакъв висш смисъл като видима линия на хоризонт, че всички пречки и житейски несгоди по пътя към него са временни и ще дойде ден, когато много хора ще последват примера му, а нали това именно е целта на неговия живот?
Докато пътуваше с контрабандистите на анаша за степите с див коноп и гледаше от сутрин до вечер необятната пустош от прозореца на влака, той си мислеше: „Сега вече си самостоятелен, с нищо необвързан, освен с редакционната задача, за всичко друго си свободен да разполагаш със себе си, както намериш за добре. И какво, какво откри при това ходене по мъките? Ето го живота такъв, какъвто е, виждаш го отблизо. Пътуват хората отнякъде за някъде както преди сто години и ти си един от тях, сред тях са и контрабандистите, пътници като всички други, но потенциално безнадеждни хора, паразити — спекулират с един от най-страшните пороци. Горчивият дим, който е сякаш безобиден, само някакво сладостно опиянение, разрушава човешкото у човека. И как да ги предпазиш, след като сами не се щадят? Знаеш ли откъде идва всичко това? Къде се крият причините? Мълчиш — не ти е ясно какъв подход да избереш, как да обясниш, какво да предприемеш? А нали така неудържимо се стремеше да излезеш извън стените на семинарията и да се впуснеш в бързея на живота, че поне в нещо отмалко да го промениш, да го направиш по-хубав? Съучениците от семинарията те наричаха идеалист. Сигурно е имало защо. А ти сега започваш да се питаш имат ли нужда контрабандистите от тебе, трябва ли да се намесваш в техните дела и начинания? И какво можеш да сториш за тях? Да ги разубедиш, да ги накараш да живеят другояче? А докато ти се измъчваш от мисли какво и как да предприемеш, те пътуват с твърдо набелязана цел, жадуват за успех и виждат в него своето щастие. Но как ще ги разубедиш, как ще им отвориш очите за истината? Ако пък не се намесиш, не помогнеш, рано или късно те ще бъдат съдени, разпратени в колонии, и това те ще възприемат не като вина, а като нещастие. Друг въпрос е, ако съумееш да ги отбиеш от злото и те да се пречистят с покаяние, да ги накараш сами да се отрекат от това престъпно занимание и да открият истинското си щастие в друго. Би било прекрасно! А в какво да видят своето щастие? В нашите рекламни ценности? Но те са вече доста обезценени и вулгаризирани. Или в Бога, когото от деца смятат за бабини деветини, приказки, и нищо повече? В крайна сметка каква е силата на словото пред реалната възможност без никакво усилие да се печелят много пари? Сега навред се шири изтърканият афоризъм — голата слава не храни, друго си е да те бие парата! А може би контрабандистите печелят валута, я виж колко от тях идват от пристанищни градове — от Мурманск, Одеса, Прибалтика, дори от Далечния изток, както разправят. Къде ли се препродава анашата и така нареченият пластилин, екстрата? Но има ли значение къде се препродава? По-важен е самият факт и защо това явление намира място в нашия живот, в нашето общество, обявило пред целия свят, че в нашата социална система пороците са недопустими. О, ако успееш да напишеш такъв материал, че на него да откликнат много, много хора, да вземат въпроса присърце, като свое кръвно дело, като пожар в собствения си дом, като нещастие на собствените си деца, само тогава словото, подето от множество неравнодушни хора, може да победи парите и порока! Дай Боже именно така да стане, че словото да не бъде казано напразно и ако наистина «В начале беше словото», то да запази изначалната си сила… Тъй да се живее, тъй да се мисли…“