Живееха на строежа, достатъчно бе, че имаха покрив над главата, а и времето беше горещо. Направиха на двора огнище и дори си готвеха на него. Трябваше да се каже, че работеха бясно, като фурии. Петруха ставаше още в зори и веднага будеше своите колеги от задругата — Авдий и Льонка, хващаха се на работа и блъскаха чак до мрак. Вечеряха късно край огнището и едва тогава Петруха си позволяваше да отдъхне и да поразмишлява.
— Знаеш ли, Авдий, като те гледам, не мога да се оплача — работиш. Е, разбира се, все нещо ще платят, както си е редното. Но ако искаш да знаеш, тия пари за нас са нищо! Колкото да се почерпим! Сега работим само за парлама. Виж, когато тръгнем оттук и попаднем където ни трябва, та с две ръце да береш, това е вече друго — един ден ще се потиш из степта, ама после цяла година си караш кефа. Ти, Льонка, знаеш! Прав ли съм?
— Знам донякъде — отвръщаше Льонка, който ставаше все по-мълчалив.
— Но внимавайте, момчета — строго предупреждаваше Петруха, — да не се изтървете я пред съседа, я пред някой друг от селото, те са добри хора, ама все пак — ако ще светът да се обърне, на никого пи дума. Особено ако някой дойде и вземе да разпитва. Ти, Авдий, ще казваш: нямам представа, не знам, имаме си бригадир, той отговаря за всичко, така че питайте него, аз съм само работник и нищичко не знам. Ясно ли е?
Какво има да му се умува — щом трябва да е ясно, значи ясно… Но Авдий не се тревожеше толкова от това, колкото че трябва да мълчи и да не прави опити да повлияе на момчетата, тръгнали по такъв опасен път, жадуващи на всяка цена да спечелят тези престъпни пари — изпитваше страстно желание да се намеси, но не можеше да си го позволи. Дори да съумее със силата на разума и словото да ги разколебае, да ги накара да осъзнаят своето падение, дори при положение, че двамата се вслушат в съветите му и решат да скъсат с този живот, те няма да посмеят, няма да могат да го сторят по простата причина, че вече здраво са обвързани от някакво жестоко взаимно поръчителство с другите, които имат неписаното право да ги накажат за измяната. И как да разкъса този железен обръч? Единствената му утеха бе мисълта, че би спомогнал за благородното дело, ако разучи отблизо пътищата и начините за контрабанда с анаша и по-късно публикува всички факти в голяма вестникарска статия, с която да възбуди общественото мнение. И както се надяваше, това ще бъде началото на една морална борба за душите на отбилите се от пътя младежи. Само това му помагаше да се примири с факта, че неволно се оказа замесен в тези работи, че стана контрабандист от групата на Петруха.
На третия ден от пребиваването им в Учкудук се случи малко произшествие — Авдий не му придаде никакво значение, но Петруха много се разтревожи, когато узна за него. Точно тогава той и съседът, стар инвалид от войната, бяха отишли с неговата каруца до централното стопанство на совхоза за консерви, цигари и захар — Петруха искаше да набави запаси, тъй като бе решено на следващия ден да поемат навътре в степта — уж да търсят работа по други места.
Льонка довършваше вътрешната мазилка на къщата, а Авдий, седнал в едно потулено кътче на двора, майстореше врата за барачката. Внезапно откъм улицата се чу пукот на мотор, Авдий стана и засенил с ръка очи, се огледа. Пред къщата спря, боботейки, голям мотоциклет, водачът му леко скочи от седлото. За учудване на Авдий това се оказа съвсем млада жена. Как ли управлява тази тежка машина, и то по такива пътища?! Жената смъкна каската с откопчана каишка, свали ветрозащитните очила и тръсна глава, по раменете й се разпиляха гъсти светли коси.
— Ох, заврях! — показа тя в усмивка равни бели зъби. — Олеле, що прахоляк съм насъбрала! — жизнерадостно възкликна тя и взе да отупва прахта от дрехите си. — Здравейте!
— Здравейте — смутено отговори Авдий. Глупашките наставления на Петруха му бяха подействували. „Коя ли ще е? И за какво ли е дошла?“ — мина му през ума.
— Тук ли е стопанинът? — попита мотоциклетистката със същата приветлива усмивка.
— Кой стопанин? — не разбра Авдий. — Стопанинът на къщата ли?
— Да, разбира се.
— Няма го, май че е някъде по пасищата.
— Ама как, не сте ли го виждали?
— Не, не съм. Впрочем наскоро идва и го зърнах за малко. Но не съм приказвал с него.
— Че как така да не сте приказвали, нали работите тук, на къщата му?
— Извинете, но аз наистина не успях да говоря с него. Тогава, струва ми се, той бързаше. Разговаряха с нашия старши, с Пьотър. В момента го няма. Скоро трябва да си дойде.