Летните нощи в степта си имат някаква своеобразна красота. Всеобхватна тишина, излъчваща се от величието на земята и небето, топъл въздух, наситен с аромата на много треви, и най-вълнуващата гледка — сияещата луна с милиарди звезди наоколо, и нито прашинка в пространството между погледа и звездите, толкова е бистро, че преди всичко натам, в дълбините на този загадъчен свят, се отправя човешката мисъл в редките мигове, когато се откъсне от делничните грижи. Но жалко, че никога не е за дълго…
А Авдий си мислеше, че засега всичко се нарежда според сметките му: добра се до степите с дивия коноп, видя всичко с очите си и дето е речено, изпита го на гърба си. Сега оставаше най-трудното — да се качат на влака и да заминат. За контрабандистите на анаша най-опасното беше самото пренасяне на стоката. Милицията ги задържаше предимно по азиатските гари, в европейската част на страната беше по-спокойно. Успееха ли да се приберат или поне да стигнат до Москва, това вече се смяташе за пълен триумф. Голямото зло на битието тържествуваше, добило формата на нищожен успех на нищожни хора…
Трудно беше за Авдий да се примири с това дори в мислите си, но и да предприеме нещо, с което не само да спре даденото престъпление, а да преобрази разбиранията на тези хора, да ги откаже от престъпния живот — не бе по силите му, съзнаваше го. Онзи, който му беше потенциален противник тук, в тези степи, и който невидимо държеше в ръцете си всички контрабандисти, а следователно в известна степен и него, Авдий, когото всички наричаха Шефа, беше много по-силен от него. Именно той, Шефа, беше ръководителят, или може би дори нещо повече — микродиктаторът в похода за анаша, а той, Авдий, присъединил се като странствуващ монах към разбойническа банда, беше най-малкото смешен… Но монахът, фанатично преданият на Господа идеалист, при всички обстоятелства трябва да остане верен на призванието си… Именно това предстоеше и на него…
И си мислеше още Авдий за странното премеждие през този ден — за вълчетата, неразумните дългокраки палавници, взели човека за някакво смешно безобидно същество, с което бяха готови да си поиграят, за свирепата синеока, връхлетяла го изневиделица вълчица. Как се беше разярила и как всичко се размина, а и защо ли го прескочи на два пъти? Впрочем какво костваше на нея и на вълка да го разкъсат за миг, да разкъсат този гол — като се изключат панамата и плувките, — беззащитен градски идиот, толкова гол и беззащитен, че само в анекдотите може да се чуе подобна смехория. И какво нещо — съдбата в лицето на тези зверове се смили над него: не означаваше ли това, че все още е нужен в живота? А колко хубава, колко стремителна бе необикновената синеока вълчица в своя яростен порив, в тревогата за чедата си. И естествено, тя бе права за себе си, но добре, че го прескочи, не му причини зло, та той нямаше никаква вина. И докато мислеше за това, Авдий тихо се засмя, представи си колко би се развеселила онази мотоциклетистка, ако беше го видяла в такова смешно положение. Като някакъв забавен цирков клоун. Но после го обзе страх, ами ако изведнъж мотоциклетът се повреди и угасне някъде сред безлюдната степ, та тя е сам-сама, току-виж, я нападнали вълци?! И тогава започна суеверно да заклева синеоката вълчица: „Чуй ме, прекрасна майко вълчице! Ти живееш по тези места, живей си, както искаш, както ти е отредено от природата. Само за едно те моля, ако случайно спре нейният мотоциклет, не я закачай, за Бога, в името на твоите вълчи богове, в името на твоите вълчета. Не й причинявай зло! А ако поискаш да й се полюбуваш — нали е толкова прекрасна на тази мощна машина с две колела, тичай до нея, открая на пътя, тичай тайно, добий крила и лети отстрани. И може би, синеока вълчице, ако се вярва на будистите, ти ще познаеш в нея своя сестра в човешки образ? И защо не — вие двете сте прекрасни, всяка със своя красота, нищо че ти си звяр, а тя човек! Не крия от тебе, че бих я обикнал с цялата си душа, но съм глупак, ами да, глупак съм, какво друго! Само един абсолютен глупак може така да мечтае. А ако по някакъв начин узнае за какво мисля, сигурно много ще се смее, ще се залива от смях! Но нека се смее, ако това би й създало радост…“
Бе още тъмно — над степта едва-едва започваше да се развиделява, когато Петруха взе да буди Авдий и Льонка. Време бе да стават и да продължат пътя си към триста и трийсетия километър. Колкото по-рано, толкова по-добре. Защото освен тях още две-три групи контрабандисти щяха да дойдат по същото време на това място с набрана и вече изсушена анаша. Трябваше да спрат някой товарен влак и незабелязано да се качат на него, за да стигнат до гара Жалпак-Саз, а оттам вече да продължат с пътнически влак. С една дума, на контрабандистите предстоеше най-опасната част от пътуването. Изглежда, цялата операция щеше да се ръководи от Шефа. Дали той щеше да ги посрещне, или те щяха да го намерят на триста и трийсетия километър, не се разбра. Петруха не обясни свястно. Или не знаеше, или не искаше да говори.