— Какво ти е на крака? Навехнал ли си го? Сигурно си се заплеснал? — поинтересува се той от учтивост.
Гришан неопределено поклати глава.
— Да, може да се каже, че го понавехнах. Заплеснах се, имаш право, Авдий, струва ми се, така те викаха, нали?
— Да, Авдий.
— Рядко име, библейско — разтегли думите нарочно и с известна наслада Гришан. — Авдий — име, което направо ти лъха на нафора и тамян — замислено заключи той. — Даа, едно време хората с бога са живели. И затова в Русия се срещат — Пречистенски, Боголепови, Благовестови. Сигурно и фамилното ти име е в същия дух?
— Калистратов.
— Ето, виждаш, всичко си е точно… А пък аз се казвам по-просто, по пролетарски — Гришан. Но това не е толкоз важно. Та прав си, Авдий Калистратов, заплеснах се аз, не гледах къде стъпвам. Оттук следва страшният извод, че ако човек има поне малко акъл в главата, трябва непременно да си гледа в краката. Вярна излезе приказката „вързана глава, спънати крака“. Както виждаш, станах инвалид. Всъщност банална история.
— И как ти се отрази? — попита Авдий, имайки предвид намеците на Петруха.
— Не те разбрах — настръхна Гришан.
— Искам да кажа, че тази банална история трябва да ти се е отразила на работата, нали така? — поясни Авдий.
— А, това е вече друга приказка! — Гришан моментално се оживи и спря да се преструва. — Прав си, щом питаш за работата. Сега обаче това не е важно, друго ме безпокои. И двамата го разбираме, иначе нямаше да разговарям с тебе, камо ли да си чеша езика… С една дума, аз съм тук нещо като разпоредител или, да речем, армейски старшина и за мене най-важното е да мина фронтовата линия, като запазя живата сила.
— И с какво мога да помогна? Впрочем смятам, че би било полезно да си поговорим — предложи Авдий. — И аз имам да кажа нещо за тая жива сила…
— Е, щом интересите ни съвпадат, трябва не да говорим, а да поумуваме — уточни Гришан. — Тъкмо това ми се искаше. И значи предстои ни един, тъй да се каже, конфиденциален разговор — хитро намекна той и след кратка пауза нареди на двамата контрабандисти, които невъзмутимо седяха отстрани: — А вие, вместо да седите със скръстени ръце, идете се пригответе!
Те мълчаливо отидоха да изпълняват онова, което явно бе предварително уговорено. Като даде нареждането, Гришан погледна часовника си.
— След един час започвам операцията. Ще видиш как става — обеща той на Авдий. — При нас има строга дисциплина, както при десант. Всъщност ние сме истински десантчици, беззаветно предани на родината. С голяма буква. Ти също трябва безпрекословно да изпълняваш всяка заповед. Без никакви там „мога“ и „не мога“. Ако свършим работата както трябва, надвечер ще бъдем в Жалпак-Саз.
Гришан многозначително замълча. После го погледна с известно злорадство и като оголи нащърбения си зъб, насмешливо каза:
— А сега да минем към най-важното. Онова, което те е довело при нас. Чакай, не бързай. Та значи твоето положение в тъй наречения престъпен свят, в който по някакъв странен начин попадна, а за това тепърва ще говорим, е следното: ти си контрабандист, обвързан си с нас и твърде много знаеш. Не изглеждаш глупак, но сам се намъкна в капана. Така че имай сега добрината да компенсираш високото доверие, което ти гласувах.
— Какво имаш предвид?
— Мисля, че и сам се досещаш…
Двамата замълчаха, докато стихне грохотът на минаващия влак — всеки вътрешно се готвеше за неизбежния вече двубой. Авдий си мислеше колко странно се оформят човешките отношения: дори тук, в голата степ, където сякаш всички са равни, имат еднакви шансове, еднакво застрашени са от провал и углавна отговорност, а при благополучен развой на нещата ще имат еднакъв успех, хората са донесли като неделима част от своя организъм неизтребими закони, според които Гришан има неписаното право да заповядва, защото тук той е господар.
— Та казваш, да говоря направо — прекъсна мълчанието Гришан. — Добре — неопределено провлачи той и изведнъж, сякаш му хрумна някаква мисъл, лукаво попита: