— Не мога да приема съвета ти. Изключено.
— Я виж, ти си бил абсолютен идиот! И защо?
— Пред Бога и пред себе си аз отговарям за всички вас… Вероятно не можеш да го разбереш…
— Не-не! Как да не мога? — викна Гришан, като пребледня от гняв и повиши тон. — Между другото аз съм израснал в семейство на артисти й повярвай ми, оцених и разбрах твоята игра. Но не прекали ли вече, защото след всяко, дори гениално изпълнение завесата пада. И сега, другарю Калистратов, завесата ще падне, но пред един-единствен зрител. Трябва да се примириш! И не ме карай да си слагам излишен грях на душата. Махай се, докато не е станало късно.
— Говориш за грях. Разбирам какво имаш предвид, но и за мен е равносилно на тежко грехопадение да се оттегля, след като съм се уверил със собствените си очи, че се върши злодеяние. И няма смисъл да ме уговаряш. Никак не ми е безразлично какво ще стане например с малолетния Льонка, с Петруха и другите момчета, а и с тебе самия.
— Покъртително! — прекъсна го Гришан. — И с какво основание си присвояваш правото да се месиш в нашия живот? В края на краищата всеки е свободен сам да се разпорежда със съдбата си. Пък и аз за първи път в живота си те виждам, кой си ти, че толкова се грижиш за мене и за другите, сякаш са ти дадени някакви върховни пълномощия. Я, моля ти се, недей! Не изкушавай съдбата. Като си откачен, много ти здраве, все някак ще минем без тебе. Разбра ли?!
— Но аз не мога да мина без вас! Искаш пълномощия — наистина никой за нищо не ме е упълномощавал. Правотата и чувството за дълг — това са моите пълномощия, и ти можеш да се съобразяваш или да не се съобразяваш с тях. Аз обаче неотстъпно ще ги следвам. Ти например заяви, че си свободен сам да решаваш съдбата си. Звучи прекрасно. Но изолирани съдби няма, няма граница, която да дели една съдба от друга, освен раждането и смъртта. А между раждането и смъртта всички сме преплетени като нишките в преждата. Защото ти, Гришан, и онези, които са попаднали под твоята власт, носите заради собствената си облага заедно с анашата от тези степи злини и нещастие за други хора. Заради мимолетни удоволствия ги въвличате в своя кръг на отчаянието и падението.
— А ти да не си ни съдия? Ти ли ще определяш как да живеем и какво да правим?
— Не, не съм ви съдия. И аз съм човек като вас, но…
— Какво „но“?
— Но аз съзнавам, че над нас има Бог като най-висше мерило на съвестта и добротата.
— Пак Бог! И какво искаш да кажеш с това?
— Че Божията благодат се изразява в нашата воля. Той е в нас, въздействува ни чрез нашето съзнание.
— Слушай, защо усложняващ така нещата? Какво от това? Каква ни е ползата?
— Как каква! Ами чрез силата на разума човек властвува над себе си като Бог. Всъщност какво значи искрено да осъзнаеш порока? Според мен това значи Да осъдиш злото в себе си на равнището на Бога. Човек сам си определя новото разбиране за собствената си същност.
— И с какво се различава твоето разбиране от масовото съзнание? Ние бягаме от него, за да не бъдем подвластни на тълпата. Ние не сме като вас, искаме да бъдем независими.
— Грешите. Свободата е свобода само когато не се сблъсква със закона, иначе е фикция. А твоята свобода е вечно угнетена от страха и законното наказание…
— И какво от това? Защо плачеш на чужди гробища? Това си е наш избор, а не твой.
— Да, твой е, но той засяга не само тебе. Разбери, има изход от безпътицата. Покайте се незабавно, още тук, в степта, под ясното небе, дайте си дума веднъж завинаги да сложите край на тая работа, да се откажете от престъпните печалби, от порока и търсете примирение със себе си и онзи, който се нарича Бог и който ни обединява чрез един общ разум…
— И какво ще стане тогава?
— И тогава чак вие ще добиете истинска човешка същност.
— Красиво звучи, дявол да го вземе! И колко лесно изглежда! — Гришан се намръщи, играейки си с чепатата тояга, изчака да мине закритият от склона товарен влак и когато грохотът заглъхна, каза, като пронизваше с насмешлив поглед изпадналия в откровение Авдий: — Виж какво, достопочтени ми Авдий, аз търпеливо изслушах твоите съждения, дори както се казва, заради едното любопитство, и трябва дълбоко да те разочаровам: грешиш, ако смяташ в своето самодоволство, че само на тебе ти е дадено да говориш с Бога в мислите си, а аз нямам контакт с него, че само ти, праведномислещият, си облагодетелствуван с тая привилегия, а аз съм лишен от нея. Ето, ти сега направо се шокира и си дълбоко възмутен, че с Бога може да бъде в контакт и човек като мене?