— На бе, Авдяс, стига се прави на важен, отче ти наш. Аз ти предлагам от най-добри чувства. Фасът е най-сладък, мозъкът на мармалад ти става! — досадно настояваше Петруха.
— Остави ме на мира! — раздразнено го прекъсна Авдий.
— Какво да те оставя бе! Аз ти предлагам от все сърце, а ти се фукаш и правиш фасони!
— Я ми го дай — ядно каза Авдий и като взе от ръката му тлеещия фас, вдигна го високо над главата си, сякаш за демонстрация пред Петруха, и го изхвърли през отворената врата на вагона. Това бе толкова неочаквано, че всички, включително Гришан, онемяха от изненада. В настъпилата тишина някак по-силно, по-отчетливо и по-страшно започна да се чува тракането на бързо движещите се по релсите колелета. — Видя ли? — предизвикателно се обърна Авдий към Петруха. — Всички видяха какво направих, нали? — обгърна той с гневен поглед контрабандистите. — И така ще бъде винаги!
Петруха, а след него и другите въпросително и с недоумение се обърнаха към Гришан: сиреч, как да го разбираме, шефе, отде се пръкна тоя началник при нас?
Гришан демонстративно мълчеше, като местеше ироничния си поглед от Авдий към оскърбените лица на контрабандистите. Пръв избухна Махача:
— Слушай, тамада, защо мълчиш? Онемя ли?
— Не! Не съм онемял! — отвърна Гришан и саркастично добави, без да скрива злорадството си: — Дал съм дума на тоя тип да мълча. Оправяйте се сами! Нищо повече няма да кажа…
— Вярно ли е? — с недоумение се обърна Махача към Авдий.
— Да, но това още не е всичко! — повиши тон Авдий. — Зарекох се да разоблича тоя дявол — кимна той към Гришан, — който ви е направил престъпници с тая гибелна съблазън! И няма да мълча, защото истината е с мене! — Без да съзнава какво става с него, какво върши и какво крещи, измъкна раницата си от купчината раници с анаша. Всички освен Гришан наскачаха от местата си в недоумение от това, което е намислил този смирен, недоучил поп Авдий Калистратов.
— Ето, момчета, гледайте! — раздруса Авдий раницата високо над главата си. — Тук ние носим гибел, чума, отрова за хората. И това го правите вие, контрабандистите, главозамаяни от леката печалба, ти, Пьотър, ти, Махач, ти, Льоня, ти, Коля! За Гришан да не говорим. И бездруго знаете какъв е той в действителност!
— Чакай бе, Авдий, чакай! Дай, миличък, дай ми раницата! — тръгна към него Петруха.
— Махни се! — отблъсна го Авдий. — Не се бъркай! Знам как да унищожа тая отрова за хората.
И докато другите се усетят, той развърза раницата и взе да изтърсва анашата през вратата на вагона. И анашата — а колко много се оказа, че е набрал — се посипа край железопътното платно, и жълтозелените й цветчета литваха и кръжеха като есенни листа. Разпиляваха се от вятъра маса пари — стотици и хиляди рубли! За миг търсачите притихнаха, загледани в Авдий като хипнотизирани.
— Видяхте ли! — викна той и метна през вратата празната раница. — А сега последвайте примера ми! И всички заедно ще се покаем, и Бог ще ни възлюби и прости! Хайде, Льонка, Пьотър! Изхвърляйте, пращайте по дяволите проклетата анаша!
— Той се е побъркал! Ще вземе да ни предаде на ченгетата! Дръжте попа, бийте го! — кресна извън себе си Петруха.
— Стойте, стойте! Чуйте ме! — опита се да им обясни нещо Авдий, когато видя как се разяриха упоените от анаша контрабандисти, но вече беше късно. Те го връхлетяха като бесни кучета. Петруха, Махача, Коля един през друг започнаха да го налагат с юмруци. Единствен Льонка не се нахвърли, а се помъчи да ги разтърве.
— Недейте бе! — безпомощно се суетеше той около тях. Ала усилията му бяха напразни — а и как можеше да надвие трима души наведнъж. Започна се жесток бой.
— Удряй! Дръж! Изхвърли го от вагона! — ревеше разяреният Петруха.
— Хвани го за гушата! Събори го! — пригласяше Махача.
— Недейте! Ще го убиете! Не бива! — пищеше пребледнял и разтреперан Льонка.
— Пусни ме, копеле мръсно, ще те заколя! — отскубна се от ръцете му настървеният Коля.
Авдий се бранеше с всички сили, като гледаше да се отдалечи от отворената врата и да се примъкне по-навътре: сега с очите си се увери в свирепостта, жестокостта, садизма на наркоманите — а как блажено се усмихваха допреди малко в обзелата ги еуфория. Той съзнаваше, че това е неравностойна борба, борба на живот и смърт. Как можеше да се справи с трима яки побеснели мъжаги, на негова страна беше само Льонка, пък и той не влизаше в сметката. А Гришан през цялото време продължаваше да си седи на столчето, сякаш бе на цирк или на театър, но без да скрива злорадството си.