Като някаква топка от болка и страдание Авдий полетя надолу, без вече да усети как се търколи по насипа, как профуча влакът, отнасяйки бившите му спътници, как изчезна от погледа последният вагон, как заглъхна грохотът на колелата.
Скоро залезът угасна, настъпи мрак и в оловносивото небе на запад се натрупаха още буреносни облаци…
Край злополучното място минаваха вече други влакове, а онзи, който не пожела да моли за пощада, да спаси живота си, лежеше изхвърлен на дъното на железопътната канавка. И всички мечти в неистовото търсене на истината, всички отстоявани идеи бяха сега смазани, погубени. И струваше ли си, без сам да се щади, да пренебрегва шанса да оцелее? Защото така или иначе ставаше дума за собствения му живот и трябваше да каже само: „Спаси ме, Гришан!“ Но не го каза…
Нямат граници Божиите парадокси… Та нали в историята е имало вече подобен случай — оня галилеянин, който пак така от гордост не поискал да произнесе такива думи и се отрекъл от живота. След което, разбира се, загинал. И макар че оттогава са минали вече хиляда деветстотин и петдесет години, хората още не могат да си обяснят — все обсъждат, спорят и скърбят как и защо се е случило това. И винаги им се струва, че е станало буквално вчера — толкова поразяващо е впечатлението. И всяко поколение — а оттогава те нямат чет — отново се връща към тоя случай и чедата му заявяват, че ако през оня ден и в оня час са били на Голия хълм, за нищо на света не биха допуснали разправата над мъченика от Галилея. Ето как мислят хората. Но кой ли по онова време е могъл да предположи, че всичко, всичко ще се забрави през вековете, само не и тоя ден…
Впрочем и тогава е било петък и оня, който е могъл да се спаси, не пожелал да моли за пощада…
II
Горещо беше онова утро в Йерусалим и предвещаваше още по-горещ ден. На Сводестата тераса в двореца на Ирод, под мраморната колонада, където прокураторът Пилат Понтийски бе наредил да изнесат скамейка, подухваше слаб ветрец и прохлаждаше краката му, обути в сандали. Високите пирамидални тополи в огромната градина едва чуто шумоляха и поклащаха върхари. Тази година листата преждевременно бяха пожълтели.
Оттук, от Сводестата тераса на двореца, построен на скалисто възвишение, се откриваше гледка към града, чиито очертания се различаваха в трепкащата мараня — въздухът все повече се нажежаваше — дори околностите на Йерусалим, винаги ясно различими, сега само смътно се долавяха на границата с бялата пустиня.
В онова утро, прелитайки през равни интервали над просторната градина, беззвучно и плавно кръжеше самотна птица, разперила криле, сякаш закачена с невидима нишка за небето. Орел или ястреб, освен тях никоя друга птица не би имала търпение така продължително и еднообразно да лети в горещите небеса. Уловил беглия поглед, с който сподири птицата застаналият пред него Иисус Назарянина, пристъпващ от крак на крак, прокураторът възнегодува, дори се почувствува оскърбен. И с остра язвителност каза:
— Накъде вдигаш очи, царю Юдейски? Там твоята смърт кръжи!
— Тя кръжи над всички нас — тихо отвърна Иисус, като че говореше на себе си, и неволно докосна с длан затвореното си от черен оток око: когато го бяха повели на съд пред синедриона, тълпата на пазара, насъсквана от свещениците и старейшините, се бе нахвърлила да го бие. Едни жестоко го бяха налагали с юмруци, други го бяха плюли в лицето и в оня час той бе разбрал каква люта омраза изпитват към него хората на първосвещеника Каиафа и че никаква милост не би могъл да чака от йерусалимското съдилище, и въпреки това бе потресен, с най-човешка наивност се беше чудил колко свирепа и непоследователна е тълпата, сякаш дотогава тези хора не бяха подозирали, че той е скитник, сякаш дотогава не бяха слушали със затаен дъх проповедите му в храмовете и по площадите, сякаш не бяха ликували, когато той бе влязъл през градската врата, възседнал сивата магарица с припкащо сукалче отзад, сякаш не бяха крещели, хвърляйки в краката на магарицата цветя: „Осанна сину Давидову! Осанна в вишних!“
Сега, в изпокъсани дрехи, мрачен и посърнал, той стоеше пред Пилат Понтийски в очакване на по-нататъшната си участ.
Прокураторът беше в твърде лошо настроение и преди всичко, колкото и странно да изглеждаше това, се ядосваше на себе си — на своята мудност и необяснима мекушавост. Никога не му се беше случвало подобно нещо, нито в действуващите римски войски, нито по-късно, когато стана прокуратор. Пък и беше някак смешно — вместо тутакси да потвърди присъдата на синедриона и да си спести излишен труд, той продължаваше разпита, губеше време и сили. А колко по-лесно би било да извика очакващия постановлението му йерусалимски първосвещеник и неговите хора и да каже: вземайте си подсъдимия и се разпореждайте с него както сте решили. И все пак нещо го възпираше. Всъщност заслужаваше ли така да се церемони с този шут?