Пък и какъв необикновен чудак излезе! Уж бил цар юдейски, възлюбен от Господа и пратен на юдеите от Господа да им проповядва благовестието на царството Божие. А в това царство нямало да има власт на кесаря и кесарите, на техните наместници и раболепни синагоги, всички щели да бъдат равни и щастливи от нине и во веки веков. Какви ли не хора са се домогвали до върховната власт, но толкова умен, хитър и коварен властолюбец до ден-днешен никой не е срещал — та нали ако случайно се добере до властта, навярно би управлявал по същия начин, защото друг ход на живота няма и не може да има. Този злосторник отлично го знае и все пак продължава играта! Подкупва наивниците с обещания за Ново Царство. Ако наистина е вярно, че всеки съди за другите според себе си, то в случая бе точно така: прокураторът приписваше на Иисус помисли, каквито той самият, без да се надява на тяхното осъществяване, таеше дълбоко в душата си. Именно това най-много разпалваше и любопитството, и омразата му. Сигурен беше, че е разбрал към какво се стреми Иисус Назарянина: тоя скитник ясновидец е намислил да предизвика смут в земите, като обещава на хората Ново Царство и да унищожи онова, което впоследствие сам иска да притежава. Я виж ти! Кой би предположил, че тоя жалък юдей е дръзнал да мечтае за нещо, за което не можеше, или по-скоро не си позволяваше да мечтае дори повелителят в малоазиатските провинции на Римската империя Пилат Понтийски. Така си внушаваше, така се самонадъхваше, до такова заключение стигаше хитрият и опитен прокуратор, докато разпитваше скитника Иисус по доста необичаен начин — за всяко нещо се поставяше на негово място и изпадаше в негодувание от намеренията на този безподобен узурпатор. И все повече се разпалваше, все повече се терзаеше от съмнения — хем му се искаше незабавно да потвърди с прокураторския си подпис смъртната присъда, издадена предишната вечер от старейшините на йерусалимския синедрион, хем да отложи този миг, да се наслади, докрай да изясни с какво мислите и действията на Иисус са застрашавали римската власт.
Отговорът на обречения скитник при забележката за птицата в небето бе шокирал прокуратора със своята откровеност и непочтителност. Можеше и да премълчи или да каже нещо смирено, ама не, намерил, виждате ли, с какво да се утешава: смъртта кръжала над всички. „Виж го ти, сам си навлича нещастието, сякаш наистина няма страх от смъртното наказание“ — ядосваше се Пилат Понтийски.
— Е, да се върнем на думата си. Знаеш ли, нещастнико, какво те чака? — с дрезгав глас попита прокураторът, и за кой ли път обърса с кърпа потта от кафявото си лъснало лице, плешивото теме и якия дебел врат. Докато Иисус отвори уста да му отговори, той изпука потните си пръсти, като извиваше всеки един поотделно — имаше тоя лош навик. — Питам те, знаеш ли какво те чака?
Иисус тежко въздъхна и пребледня при мисълта за онова, което му предстоеше:
— Да, наместнико римски, зная, днес трябва да ме екзекутират — с усилие проговори той.
— „Зная!“ — подигравателно повтори прокураторът с усмивка, пълна с презрение и жалост, като огледа от глава до пети злополучния пророк.
Той стоеше посърнал, неугледен, дългокрак и дългокос, с разрошени къдрици и изпокъсани дрехи, бос — сигурно бе изгубил сандалите си, когато тълпата го бе нападнала, — а зад него, през арките на дворцовата тераса, се виждаха къщите по далечните хълмове на града. Този гнусен град чакаше осъдения на смърт, изправен на разпит пред прокуратора, чакаше жертвата си. В днешния зноен ден жадуваше за кръв, мрачните като нощ инстинкти имаха нужда от силни преживявания, когато уличните тълпи ще се задъхват от рев и плач като виещи и злобно лаещи глутници чакали, наблюдаващи как разярен лъв разкъсва зебра в Либийската пустиня. Пилат Понтийски бе виждал такива сцени и сред дивите животни, и сред хората и вътрешно се ужаси, представил си за миг как ще протече разпятието. И укорително повтори не без известно съчувствие:
— Ти каза — знам! „Знам“ не е точната дума. Ти ще го узнаеш напълно, когато те отведат там…
— Да, наместнико римски, знам и тръпна при мисълта за това.
— А ти не ме прекъсвай, не бързай да идеш на оня свят, имаш време — промърмори прокураторът, на когото не бе дадена възможност да довърши мисълта си.
— Покорно моля за извинение, наместнико, ако, без да искам, съм те прекъснал — извини се Иисус. — Аз изобщо не бързам. Бих искал още да поживея.