— И не мислиш да се отречеш от своите излишни думи? — веднага попита прокураторът.
Иисус разпери ръце с безпомощен, детски поглед.
— Нямам от какво да се отрека, наместнико, тези думи са предопределени от моя Отец и аз бях длъжен да ги предам на хората, за да изпълня Неговата воля.
— Ти само едно си знаеш и баеш — повиши раздразнено тон Пилат Понтийски. Лицето му с едър гърбав нос и тънки волеви устни, с две дълбоки бръчки отстрани, доби презрителен и студен израз. — О, аз те виждам като на длан, колкото и да се преструваш — каза той с тон, нетърпящ възражение. — Всъщност какво ще рече да предадеш на хората думите на твоя Отец? Това ще рече да заблуждаваш, да подчиниш простолюдието на волята си. Да го подтикваш към безредици. Може би е трябвало и на мен да предадеш неговото слово — нали и аз съм човек!
— Засега ти нямаш нужда от това, наместнико римски, защото не страдаш и нямаш причина да копнееш за друго устройство на живота. За тебе властта е Бог и съвест. А тя е изцяло в твои ръце. И за тебе няма нищо по-висше от нея на земята.
— Вярно е. Нищо по-висше от властта на Рим. Надявам се, че това искаш да кажеш?
— Така си мислиш ти, наместнико.
— Винаги са мислили така умните хора — не без снизходителност го поправи прокураторът. — Ето защо се казва — назидателно допълни той: — кесарят не е Бог, но Бог е като кесаря. Докажи ми обратното, щом си сигурен, че не е така. Хайде! — И впери насмешлив поглед в Иисус. — Аз мога от името на римския император Тиберий, чийто наместник съм, да внеса някои промени в положението на нещата във времето и пространството. А ти се опитваш да ни противопоставиш някаква върховна сила, някаква друга истина, която уж носиш със себе си. За мене това е твърде любопитно, извънредно любопитно. Иначе не бих те държал тук излишно време. Целият град гори от нетърпение да види изпълнена присъдата на синедриона. Така че отговаряй!
— Какво да отговарям?
— Сигурен ли си, че кесарят е по-незначителен от Бога?
— Той е смъртен.
— Ясно е, че е смъртен. Но докато е жив, има ли за хората друг Бог, който да стои по-високо от кесаря?
— Има, наместнико римски, ако се вземе друго измерение на битието.
— Не бих казал, че ме забавляваш — пророни Пилат Понтийски, като намръщи чело с престорено оскърбление и вдигна четинестите си вежди. — Не можеш да ме убедиш в това по простата причина, че то дори не е смешно. Не знам, не мога да си обясня кой и защо ти вярва.
— Вярват ми онези, които са угнетени и идват при мен, водени от вековна жажда за справедливост — тогава семената на моето учение попадат в благодатна почва, наторена от страдания и напоена със сълзи — поясни Иисус.
— Стига! — обезсърчено махна с ръка прокураторът. — Безполезна загуба на време.
Двамата замълчаха, всеки потънал в собствените си мисли. Бледото чело на Иисус бе оросено от обилни капчици пот. Но той не посягаше да ги обърше нито с длан, нито с разкъсания ръкав на хламидата, не му беше до това — от страх започна да му се гади, и потта се застича на вадички по лицето, капейки върху мраморните плочи до мършавите му жилести нозе.
— И след всичко, което каза — с внезапно прегракнал глас продължи Пилат Понтийски, — искаш аз, римският прокуратор, да ти даря живота?
— Да, наместнико великодушен, пусни ме на свобода.
— И какво ще правиш?
— Ще тръгна с Божието слово по земите.
— За глупак ли ме вземаш? — викна прокураторът и скочи на крака, побеснял от гняв. — Сега вече се уверих, че мястото ти е на кръста, само смъртта може да те усмири!
— Грешиш, наместнико благороден, смъртта е безсилна пред духа — твърдо и отчетливо произнесе Иисус.
— Какво? Какво каза? — втрещи се Пилат Понтийски, не вярвайки на ушите си, и пристъпи към Иисус; по учуденото му, изкривено от гняв лице избиха тъмноморави петна.
— Това, което чу, наместнико.
Поел дълбоко въздух, Пилат Понтийски рязко вдигна ръце, готвейки се нещо да каже, но в същия миг отекнаха шумните стъпки на подковани кавалерийски ботуши.
— Какво искаш? — строго се обърна прокураторът към въоръжения легионер, дошъл с някакъв пергамент в ръка.
— Наредено ми е да ви го предам — кратко отговори той и се оттегли.
Това беше бележка до Пилат Понтийски от жена му: „Прокураторе, съпруже мой, не причинявай, моля те, непоправимо зло на тоя скиталец, наричан Христос. Всички разправят, че бил безобиден праведник и чудесен изцелител от всякакви недъзи. А това, че бил уж син Божий, месия и едва ли не цар Юдейски, навярно са слухове. Не е моя работа да съдя има ли Истина в тях. Сам знаеш колко раздорен и смахнат народ са юдеите. Представи си, че всичко е вярно, тогава? Много често онова, което е в устата на презряната тълпа, след време се потвърждава. Ако и сега излезе така, знай, че после ще те проклинат. Говори се, че свещенослужителите от тукашните синагоги и градските старейшини се уплашили и намразили тоя Иисус Христос, задето народът тръгнал с него. От завист свещениците го оклеветили и насъскали срещу него невежата тълпа. Онези, които до вчера са падали на колене пред него, днес го замерят с камъни. Струва ми се, че ако позволиш да накажат със смърт юродивия, по-късно всички лоши приказки ще се обърнат срещу тебе, съпруже мой. А нали няма вечно да останем в Юдея? Аз искам да се върнеш в Рим с достойни за тебе високи почести и слава. Не върши това. Одеве, когато стражата го водеше, видях колко е красив, същински млад бог. А и снощи сънувах сън. После ще ти го разкажа. Много е важен. Не навличай проклятия върху себе си и своите потомци!“