— И каква е тя, ще я разкриеш ли?
— Да, ще се опитам. Няма да отклоня разговора. Още повече, че ще говоря за това последен път. И тъй, наместнико римски, знай, че Промисълът Господен не е в това, че някога подобно гръм от ясно небе ще настъпи денят, в който Синът човешки, след като е възкръснал, ще слезе от небесата и ще извика народите на съд. Всичко ще бъде съвсем различно, макар че целта ще остане същата. Не аз, комуто е останало да живее колкото да се измине пътят през града до Голия хълм, ще дойда, след като съм възкръснал, а вие, хората, прихождащи да живеете во Христе, във висока праведност, вие в незнайните бъдни поколения, ще дойдете при мене. И това ще бъде второто мое пришествие. Или, другояче казано, в хората аз ще се върна при себе си чрез моите страдания, в хората ще се върна при хората. Това е същността. Останал във времето хилядолетия назад, аз ще бъда вашето бъдеще, такъв е Промисълът на Всевишния, та да се въздигне човекът върху престола на своето призвание — призванието за добро и красота. Това е смисълът на моите проповеди, това е истината, а не плъзналата мълва и най-различните измислици, опошляващи високите идеи. А сред всички пътища за човешкия род този ще бъде най-тежък и безкрайно дълъг и твоите опасения, наместнико римски, са съвсем основателни. Този път ще започне от съдбовния ден с умъртвяването на Сина Божий и оттогаз нататък ще пребъдат във вечно покаяние всички поколения, всяко ново, потресено от цената, която ще платя аз за изкупление греховността човешка, за прозрение у хората, за пробуждане на божествените начала в тях. Ето за какво съм роден на този свят, и ще служа като непомръкващ пример. Та хората да се уповават на моето име и да шествуват към мен чрез страдания, чрез всекидневна борба със злото в себе си, чрез отвращение към пороците, насилието и жестокостта, така пагубно опустошаващи душите, неизпълнени с любов към Бога, а значи и към своите себеподобни — хората!
— Почакай, Иисусе Назарянино, ами че ти отъждествяваш хората с Бога?
— В известен смисъл да. Дори би могло да се каже, че всички хора, взети заедно, са подобие на Бога на земята. И името на този образ на Бога е Бог-Утре, Бог на безкрайността, дарена на света още в мига на неговото сътворяване. Навярно ти, наместнико римски, неведнъж си се усещал, че твоите желания винаги са обърнати към утрешния ден. Днес ще приемеш живота такъв, какъвто е, но непременно искаш утре той да бъде различен, и дори ако и днес ти е добре, искаш утре да ти бъде още по-добре, затова живеят в нас надежди неугасими като Божията светлина. Бог-Утре е духът на безкрайността, в него е събрана цялата същност, цялата съвкупност от човешки дела и стремежи, ето защо какъв ще бъде Бог-Утре — прекрасен или страшен, милосърден или жесток, — зависи от самите хора. Така да се мисли, е допустимо и необходимо, това иска от разумните същества самият Бог-Творец, затуй нека хората сами се грижат за утрешния ден на земята, тъй като всеки от тях е някаква частица от Бога-Утре. Човекът е съдия и творец на всеки наш ден…
— Чакай де, ами Страшният съд, така заплашително прогласяван от тебе?
— Страшният съд… А ти не си ли мислил, наместнико римски, че ние отдавна вече сме изправени пред Него?
— Да не искаш да кажеш, че сега целият ни живот е Страшен съд?
— Не си далеч от истината, наместнико римски. Да се измине пътят, започнал сред мъки и терзания от проклятието върху Адама и продължил през злодеяния, които векове наред едни хора са вършели над други, пораждали са зло от злото, неправда от неправдата — това навярно представлява нещо за онези, които са пребивавали и пребивават на белия свят. Каква огромна бездна от злини се е разтворила, какви ли не войни, жестокости, убийства, гонения, несправедливости, огорчения са познали хората! Ами всички страшни прегрешения спрямо доброто, спрямо естеството още от сътворението на света — какво са ако не наказание, по-голямо от Страшния съд? А всъщност изначалното предназначение на историята е да приближи разумните същества до божествените висоти на любовта и състраданието! Колко ужасни изпитания е имало в историята на хората, а краят на злодеянията, бушуващи като океански вълни, все още не се вижда. Не е ли животът в такъв ад по-ужасен дори от Страшния съд?
— И ти, Иисусе Назарянино, имаш намерение да спреш историята в злото!?
— Историята! Нея никой не може да я спре, аз искам да изкореня злото в деянията и умовете на хората.
— Тогава няма да има и история.
— Каква история!? Тази ли, за която ти радееш, наместнико римски? За съжаление тя не може да бъде заличена от паметта, но ако я нямаше, ние щяхме да бъдем много по-близо до Бога. Аз те разбирам, наместнико. Но истинската история, историята на разцвета на човечността, все още не е започнала на този свят.