— Защо така щедро, наместнико великодушен, стига ми и само веднъж. Но нека продължим нашия разговор и макар че зная как се потят сега под знойното слънце палачите, очаквайки ме на Голия хълм, нека продължим, този път вече по мое последно, предсмъртно желание. И тъй, наместнико римски, ти си уверен, че силата е именно това, което ти смяташ за сила. Но има друг вид сила — сила на доброто, която може би по-трудно, по-сложно се постига. За добродетелите се изисква голямо мъжество, не по-малко, отколкото за войните. Чуй какво ще ти кажа, наместнико, впрочем така стана, че ти си последният човек, с когото разговарям, преди да ме закарат на Голия хълм. Имам желание да споделя нещо, но не мисли, че ще моля за милост…
— Би било просто смешно.
— Тъкмо затова бързам да го заявя, наместнико римски, за да бъдеш спокоен в това отношение. Сега вече ти единствен ще знаеш онова, което ще кажа. Миналата нощ изпитвах душевни терзания, които отначало ми се струваха безпричинни. Не, не бе задушно в Гетсимания — на извънградските хълмове имаше ветрец. А аз не можех място да си намеря, тежки предчувствия, страх и тъга ме обземаха и сякаш мъчителни стенания се изтръгваха от сърцето ми и се отправяха към небесата. Моите ученици се опитваха да бодърствуват заедно с мене, ала облекчение не намерих, знаех, че последният ми час настъпва, че идва неизбежната смърт. И изпаднах в ужас… Защото за всеки човек собствената му смърт означава свършек на света.
— Че как така? — не без злорадство го изгледа Пилат Понтийски. — А къде остана идеята ти за задгробния живот, Назарянино? Нали именно ти си твърдял, че след смъртта животът не свършва…
— Пак съдиш по мълвата, наместнико! В задгробния свят духът витае беззвучно като сянка във водата — това е отражение на неуловимата мисъл в извънпределното пространство и за плътта там няма място. Това е съвсем друга сфера, друго битие, което не подлежи на познание. И там ходът на времето е друг, не подлежи на земни измерения. А аз имам предвид измеримия живот, живота на земята. И тъй, измъчвах се от странното усещане за пълна самота в света, бродех като привидение по Гетсимания, без да намеря покой, сякаш бях единственото разумно същество, останало само в цялата вселена, сякаш летях над земята и жива душа не виждах — навсякъде беше мъртвило, всичко тънеше в черна пепел от бушували пожари, земята беше покрита с развалини — нямаше поля и гори, нито кораби в морето, само едва чуто отдалече се долавяше някакъв монотонен звън, като ехо от печален стон, като писък на желязо от дълбините на земята, като погребален камбанен звън, а аз летях подобен на самотна перушинка в небето, измъчван от страх и лоши предчувствия, и си мислех — ето го края на света, и сърцето ми се късаше от скръб: къде са хората, къде ще приел оня сега глава? И възроптах в душата си: ето го съдбоносния край, Господи, който всички поколения очакваха, дойде Апокалипсиса, завърши историята на разумните същества — но защо, как е възможно да загине човечеството, да изчезне още в зародиша си, изтребило потомството в себе си, и се ужасих от страшната догадка: това е разплатата, задето обичах хората и им се принесох в жертва. Нима жестокият човешки свят се е самоубил в своята жестокост, както скорпионът се самоумъртвява с отровата си? Нима причина за този чудовищен край е била несъвместимостта между хората, несъвместимостта на имперските граници, несъвместимостта между идеите, между властолюбивите стремежи, между преситените от неограничена власт велики владетели и следващите ги в сляпо подчинение и лицемерно славословие народи, въоръжени до зъби, горди с победите си в братоубийствените войни? Така ли ще си отиде човечеството от земята, отнесло със себе си в небитието божествения дар на съзнанието. О, Господи, възроптах аз, защо надари с разум и реч, със свободни за съзидание ръце онези, които се убиха сами в себе си и превърнаха земята в гробница на всеобщия позор! Така плаках и стенех самотен в безмълвния свят и проклинах своята участ, и говорех на Бога: онова, за което Твоята ръка не би се вдигнала, сам човекът престъпно го извърши… Така че знай, наместнико римски, краят на света няма да дойде от мен, нито от стихийни бедствия, а от враждата между хората. От онази вражда и онези победи, които ти славиш в своето властолюбиво опиянение…
Иисус си пое дъх и продължи:
— Ето какво видение имах снощи и дълго размишлявах върху него, не спах, прекарах цялата нощ в молитви и добил сила чрез тях, тъкмо имах намерение да разкажа на учениците си това изпратено ми от моя Отец видение, когато в Гетсимания се появи голяма тълпа, а с нея и Юда Искариотски. Юда бързо ме прегърна и целуна със студени устни. „Радвай се, рави“ — рече той, а на дошлите с него преди това бил рекъл: „Когото целуна, той е: заловете го.“ И те ме заловиха. Сега, както виждаш, наместнико римски, стоя пред тебе. Зная, че вече трябваше да съм на Голия хълм. Но ти беше милостив към мене, наместнико, и аз съм доволен, че преди смъртта си успях да разкажа онова, което вчера преживях в Гетсимания.