— Макар да те изслушах, сигурен ли си, че на всичко ти повярвах?
— Твоя работа си е, наместнико, да ми вярваш или да не ми вярваш. По-скоро не ми вярваш, защото ние с тебе сме като две различни стихии. Но все пак ти ме изслуша. А и не можеш да си кажеш, че нищо не си чул, и не можеш да си забраниш да мислиш за това. Аз пък мога да си кажа, че не съм отнесъл в гроба онова, което ми се разкри в Гетсимания. Сега съвестта ми е спокойна.
— Слушай, Назарянино, да не си правил предсказания по пазарите?
— Не съм, наместнико, защо питаш?
— Не мога да разбера игра ли някаква ми разиграваш, или наистина не се страхуваш от най-мъчителното наказание. Нима за теб е толкова важно, след като вече няма да те има, какво си успял да кажеш и кой те е изслушал? Кому е нужно всичко това! Не е ли то суета, все същата суета на суетите!
— Не, наместнико, не е суета! Защото преди смъртта мислите се възнасят право към Бога, за Бог е важно какво мисли човекът преди смъртта си, и по мислите му съди за хората, сътворени някога от Него като най-висши създания сред всичко живо, последните от най-последните мисли са винаги чисти и съвсем искрени, без никакво хитруване, в тях има само истина. Така че, наместнико, да прощаваш, ала ти напразно мислиш, че разигравам някаква игра. Играл съм като малък с играчки, и никога с нищо друго. А колкото до това, дали се страхувам от изтезанията, тук нямам какво да крия, казах ти го вече. Страх ме е, много ме е страх! И моля Господа, Отеца мой всеблаг, да ми даде сили достойно да понеса предопределената ми участ, да не изпадна до животински вопли или някак другояче да се посрамя… Е, готов съм, наместнико римски, не ме задържай повече, няма смисъл. Време е…
— Да, сега ще тръгнеш към Голия хълм. А на колко години си, Иисусе Назарянино?
— На трийсет и три, наместнико.
— Колко си млад! С двайсет години по-млад от мене — състрадателно поклати глава Пилат Понтийски и като се позамисли, рече: — Доколкото ми е известно, не си женен, значи нямаш деца, няма да оставиш сираци, тъй и ще запишем. — И млъкна, след секунда отвори уста да кажа още нещо, но размисли и премълча. Добре, че премълча. За малко да се изложи. „А жена познал ли си?“ — бе решил да го попита, но изпита неудобство: що за женско любопитство — солиден мъж да пита за такива неща.
И срещнал в същия миг погледа на Иисус Назарянина, прокураторът по очите му разбра, че той се е досетил какво искаше да го попита и сигурно няма да отговори на такъв въпрос. Бистрите сини очи на Иисус бяха потъмнели и той се бе затворил в себе си. „Изглежда толкова кротък, а каква сила има в него!“ — удиви се Пилат Понтийски, докато търсеше с крак изхлузилия се сандал.
— Е, добре — реши той да зададе друг въпрос, сякаш да замени с него несъстоялия се разговор за жените. — Чух, че си бил подхвърлено дете, вярно ли е?
Иисус оголи в открита и добродушна усмивка равните си бели зъби.
— Донякъде би могло и така да се каже.
— А по-точно, така ли е, или не е така?
— Така е, добри ми наместнико, така е — потвърди Иисус, усетил, че Пилат Понтийски започва да се дразни, понеже и този въпрос не подхождаше много за един прокуратор. — Аз бях „подхвърлен“ чрез Светия дух от небесния мой Отец.
— Добре, че никому няма да мътиш повече главата — уморено процеди през зъби прокураторът. — И все пак, коя е майка ти, жената, която те е родила?
— Мария се казва, живее в Галилея. Чувствувам, че днес ще дойде. Цяла нощ е пътувала. Знам го.
— Не мисля, че смъртта на сина й ще я зарадва — мрачно изрече Пилат Понтийски, готвейки се най-сетне да приключи разговора с тоя смахнат скитник от Назарет.
И Пилат Понтийски се изправи в цял ръст под арките на терасата, величествен в снежнобялата си тога, с едра глава, широко лице и твърд властен поглед.
— И тъй, да уточним, както му е редът — отсече той и взе да изброява. — Баща — как беше? — Йосиф. Майка — Мария. Родом от Назарет. Трийсет и три годишен. Неженен. Деца не оставя. Подсторвал народа за бунт и размирици. Заплашвал да разруши големия Йерусалимски храм и за три дни да издигне нов. Представял се за пророк, за цар юдейски. Ето накратко и цялата ти история.
— Да не говорим, прокураторе, за моята история, ала за тебе ще кажа: ти, Пилат Понтийски, ще останеш в историята — тихо изрече Иисус Назарянина, като го погледна втренчено и сериозно в очите. — Ще останеш завинаги.