Авдий се надяваше, че на онова заветно островче сред реката Учителя ще бъде в пълна безопасност — там би се отдал на размисли върху превратностите на света и навярно би го осенило ново озарение и би прозрял нов път за човечеството в глъбините на времето, за да подари на хората божествено съвършенство, та пътят към спасителната цел, в името на която се бе обрекъл, да не минава през кръв и да не се наложи човечеството да го заплаща с мъки и унижения, които Той, безумецът, е готов отново да приеме заради хората, заради правдата, опасна за гонителите и така безжалостно преследвана: та нали Той си бе наложил заради щастието на бъдещите поколения този гибелен дълг, неизбежен по избрания от него път за освобождение на човека от гнета на собствената му съпричастност към извечните несправедливости, защото в природата няма несправедливост, тя съществува само между хората и идва от хората. Ала може ли да се постигне целта по такъв антиисторически начин и има ли някаква гаранция, че урокът на Учителя няма да бъде забравен всеки път, когато, воден от користни съображения, човекът ще поиска да го забрави, да заглуши, да приспи съвестта си и ще намери множество оправдания: бил е принуден един вид да отговаря на злото със зло; как да се опази най-висшият венец на творението — човекът, от пагубните страсти, които всекидневно го съпътствуват и в благоденствие, и в несгоди, и в бедност, и в прекомерно богатство, и в неограничена власт, и в пълно подчинение; как да се опази венецът на творението — човекът, от ненаситната жажда за господство над себеподобните си, как да се опази от постоянните изкушения за произвол: защото самодоволството и самонадеяността го подтикват да заповядва и принуждава, когато има сила, а когато няма — чрез угодничество, лицемерие и коварство да се стреми към същото, и в такъв случай каква е истинската цел на живота, в какво е неговият смисъл, и в края на краищата кой е в състояние да отговори на този въпрос така, че абсолютно всички да повярват в, истинността и безкористността на неговия отговор?
„И ти, Учителю, приемаш най-жестокото наказание, за да се вслуша човекът в доброто и състраданието, които са заложени в него и го различават от всички други същества — защото е тежко неговото пребиваване на земята, защото дълбоко са се вкоренили в него източниците на злото. А нима е постижим по този начин абсолютният идеал — ум, окрилен от свободна мисъл, възвишена личност, превъзмогнала в себе си анахронизма на злото от нине и во веки веков, както се превъзмогва заразна болест? О, ако би било възможно! Боже, защо пое върху себе си толкова тежки мъки, за да оправиш непоправимия свят? Спри се, Спасителю, защото онези, заради които ще идеш на кръста, заради които приемаш мъченическата смърт, по-късно ще Ти се присмеят. Да, да, след хилядолетия, някои само ще се смеят гръмогласно, други ще се подиграват над твоята безполезност, когато материалистичната наука, развенчала религията, ще обяви за измислица всичко, случило се с Тебе. «Чудак! Наивник! Кой го е карал? Кому и за какво е била нужна тази смешна демонстрация с разпятието? Кого ще трогне? Какво е дала тя на човека, какво е променила в него, поне съвсем мъничко, поне на йота?» Така ще мислят хората от поколенията, на които Твоят подвиг ще изглежда безсмислен, едва ли не глупав, и които, разбрали устройството на материята до изначалната й същност, преодолели земното привличане и излезли в космоса, взаимно ще си оспорват Вселената в своята кошмарна алчност, в стремежа си към галактично господство и макар Вселената да е безкрайна, дори тя ще им се струва малка, защото амбицирани от неуспехите си на Земята, те ще са готови да взривят цялата планета, на която Ти се опита да издигнеш милосърдието в култ. И какво е за тях Бог, когато те се смятат за по-силни от Бога, какво ги интересува Чудака, разпнат на кръст, когато те с един замах могат да унищожат цялата Земя, а заедно с нея и спомена за Тебе. О, бедни мой, наивни Учителю, нека да избягаме на Волга, на Ока, на онова закътано островче сред реката, където Ти ще бъдеш като на звезда небесна, за всички отвсякъде видима, но за никого недостъпна. Помисли, още не е късно, имаме пред себе си цялата нощ и утрото, може би ще съумееш да избегнеш жестоката участ? Спомни си, нима пътят, избран от Тебе, е единствено възможният?“