— Имаш ли документи?
— Какви документи?
— Най-обикновени: паспорт, удостоверение за самоличност, служебна карта.
— Имам, само че…
— Хайде, покажи ги.
Авдий се обърка.
— Разбирате ли, аз, такова, другарю, другарю…
— Другарю лейтенант — подсказа раздразнителният милиционер.
— Трябва да ви кажа, другарю лейтенант…
— После ще видим какво трябва да ми кажеш, сега си дай документите.
Авдий се поколеба, преди да извади от джоба си топката сива хартия, представляваща някога негов паспорт.
— Ето — подаде я той на милиционера. — Това е паспортът ми.
— Паспорт! — милиционерът презрително го изгледа. — Ти подиграваш ли се? Що за паспорт е това!? Я го прибирай и тръгвай с мене в участъка. Там ще разберем кой си, що си.
— Но разбирате ли, другарю лейтенант… — неуверено подхвана Авдий, притеснен от вида си, от цепеницата, която държеше под мишница вместо патерица, и от струпалата се около тях тълпа зяпачи — аз съм кореспондент на вестник.
— Какъв кореспондент си ти бе! — възкликна милиционерът, възмутен от такава очевидна и нагла лъжа. — Хайде, кореспонденте! Тръгвай с мене!
Наобиколилите ги зяпачи ехидно се закискаха.
— Виж какво измислил — кореспондент!
— А защо не и министър на външните работи, а?
Наложи се отново да прекоси цялата чакалня, куцукайки след раздразнителния лейтенант. Сега вече всички се обръщаха да го гледат, шепнеха си нещо и се смееха. Когато минаваха покрай едно семейство, разположило се с багажа си на голямата дървена скамейка, Авдий чу откъслечни фрази.
Малко момиченце: Мамо, мамо, виж, какъв е тоя човек?
Майката: Ох, миличкото ми, това е бандит. Виждаш ли, чичко милиционер го е заловил.
Мъжки глас: Ами, бандит! Най-обикновен джебчия, апаш.
Женски глас: Ох, не ми се вярва, Миша. Той само на вид е толкоз жалък. Паднеш ли му в някоя тъмна уличка, ще ти тегли ножа като нищо…
Но най-ужасната изненада тепърва предстоеше на Авдий Калистратов. Влизайки след лейтенанта през една от многото врати на гаровите помещения, той се озова в доста просторна стая с прозорец към площада. Дежурният, някакъв младши милиционерски чин, който седеше на бюрото с телефона, се понадигна при появата на лейтенанта.
— Всичко е наред, другарю лейтенант — доложи той.
— Сядай, Бекбулат. Ето ти още една прелетна птица — кимна той към Авдий. — Виж го какъв е хубавец! Че и кореспондент отгоре на това!
Поогледал се от прага наоколо, Авдий едва не извика, потресен от гледката, която видя пред очите си. Вляво от вратата, зад грубо заварена решетка от арматурно желязо, която преграждаше този ъгъл на стаята от пода до тавана, седяха като зверове в клетка контрабандистите на анаша: Петруха, Льонка, Махача, Коля, двамата диверсанти и още няколко младежи — десет-дванайсет души, почти цялата група, с изключение на Гришан. Шефа не беше сред подчинените си.
— Момчета, какво става? Как ви хванаха? — неволно се изтърва Авдий.
Никой от контрабандистите не отговори. Дори не се помръднаха. Седяха на пода плътно един до друг, много променени, с отчуждени и мрачни лица.
— Твои хора ли са? — странно се усмихна раздразнителният лейтенант.
— Ами разбира се! — възкликна Авдий. — Това са мои момчета.
— Виж ти! — изненадано го изгледа лейтенантът. — Той от вашите ли е? — обърна се той към контрабандистите.
Никой не отговори. Всички мълчаха със сведени очи.
— Чувате ли, вас питам! — ядоса се лейтенантът. — Защо мълчите? Е добре; ще почакаме. Тепърва ще ви гледам сеира, има да ме помните, когато ви друснат присъди по член триста и седемнайсети, друга песен ще ми запеете тогава. И хич не се надявайте на това, че едно време не съдеха малолетните. Умря тая. Да, да, годините не влизат в сметката. Хванати сте с веществените доказателства! — кимна той към познатите на Авдий раници и куфарчетата с анаша, разхвърляни по пода. Някои от тях бяха разтворени, други разкъсани, тук-таме се беше посипала анаша и в стаята едва се дишаше от тежката миризма на степния коноп. На бюрото до телефона бяха оставени кибритени кутии и бурканчета с пластилин. — Ще ми мълчат тука! Правят се на обидени! Паднахте ми в ръцете с веществени доказателства! — повтори лейтенантът още по-строго и гласът му закънтя от гняв. — Ето ви уликите! Ето ви веществените доказателства! Ето го вашия наркотик! — взе да подритва той раниците с анаша. — От бандата ви само един нехранимайко успя да се изплъзне, ама и той ще седи в тоя ъгъл зад решетката, негодници такива. Я ставайте! На кого казвам — ставайте! Виж ги ти какво са се разположили. Ще стоите на крака и ще ме гледате в очите! Право в очите! Казах — право в очите! Такива мерзавци като вас стреляха по мен изпод вагоните, тъй че не чакайте милост от мен! Виж ги ти, хлапаците му мръсни, не знаят още сополите да си обършат, ама се въоръжават. И какво, мислите, стана? Направихте ме свой враг за цял живот, а аз умея да се боря. По всички влакове и гари ще ви преследвам като бесни кучета, няма да ми се изплъзнете от ръцете! — яростно крещеше той. — Така че, питам ви, кой е тоя дрипльо, дето се представя за кореспондент? Казвайте, кой е? — И като сграбчи Авдий за ръката, го повлече към решетката. — Отговаряйте, докато ви питам с добро. От вашите ли е?