Настъпи мълчание. Изведнъж някой изхлипа, след което, давейки се от сълзи, зарида. Плачеше Льонка, извърнат към стената. Петруха му затискаше устата и му шепнеше нещо заплашително на ухото.
— Виж какво, другарю — с неочаквано омекнал тон се обърна лейтенантът към Авдий. — Да идем да си поприказваме, ще те изслушам най-внимателно, само че на друго място. Ела да поговорим навън. Хайде, хайде. Послушай ме.
И двамата отново се върнаха в препълнената с пътници чакалня. Лейтенантът отведе Авдий до една свободна пейка, предложи му да седне и се настани до него.
— Много те моля, другарю — с някаква изненадваща задушевност подхвана той, — не ни пречи на работата. Ако сме сбъркали нещо, прощавай, не се сърди. Много ни е тежка работата. Пък и ти сам видя. Моля те, махни се, нали щеше да заминаваш нанякъде. Свободен си. И повече не се връщай при нас. Разбра ли?
И докато Авдий премисляше как най-добре да му обясни своето поведение и да изкаже съображенията си за съдбата на задържаните контрабандисти, лейтенантът стана, разбута тълпата и изчезна.
От нямане какво да правят пътниците в чакалнята отново взеха да се зазяпват в Авдий; той твърде много се открояваше дори сред разнородната тълпа наоколо. С ожуленото си, покрито със синини лице, с изпокъсаните дрехи и дъската под мишница вместо патерица Авдий будеше у хората любопитство, примесено донякъде с презрение. На всичкото отгоре току-що го бе довел тук един милиционер.
А Авдий се чувствуваше все но-зле и по-зле… Започваше да вдига температура, болеше го нетърпимо главата. Събитията от предишния ден, снощният проливен дъжд, отеклият неподвижен крак и най-сетне новата неочаквана среща с контрабандистите, застрашени от страшно възмездие за своето престъпление — всичко това му дойде прекалено много. Взе да го тресе, отначало му стана студено, после отново го хвърли в огън. Седеше сгушен, свил глава между раменете, без да има сили да се помръдне. Злополучната дъска се търкаляше в краката му.
Пред помръкналия поглед на Авдий всичко заплува като в мъгла. Лицата и фигурите на хората се разливаха, губеха очертанията си, издължаваха се, свиваха се, наслагваха се едно връз друго. Започваше да му се гади, мислите му се объркваха, не му достигаше въздух. Авдий седеше почти в безсъзнание в задушната чакалня сред случайни хора. „Ох, колко ми е лошо — мислеше си той, — и колко странно са устроени хората. Никой на никого не е нужен. Каква пустота е наоколо, какво отчуждение.“ Авдий се надяваше, че това е временно състояние, че скоро ще се съвземе и пак ще се помъчи да помогне някак на застрашените със затвор контрабандисти. Той вече не мислеше за това, че вчера те се бяха опитали да го убият, като го изхвърлиха от влака в движение. Тези престъпници, тези мерзавци, тези тъпи убийци трябваше да пробудят у него омраза, желание да си отмъсти, а не състрадание. Но идеалистът Авдий Калистратов не искаше да усвоява уроците на живота, така че всяка логика тук беше безпомощна. Той подсъзнателно усещаше, че поражението на контрабандистите е и негово поражение, поражение на алтруистичната идея за доброто. Не беше съумял да им повлияе, за да ги спаси от страшната участ. И същевременно не можеше да не разбира колко уязвим е той заради това свое всеопрощение и до какви фатални последици може да доведе то…
Все пак има на света добри хора. Намериха се такива и сред тълпата от случайни пътници в чакалнята. Възрастната побеляла жена, която седеше с багажа си на пейката, очевидно разбра, че не му е добре и има нужда от помощ.
— Гражданино — започна тя и тутакси съвсем майчински попита: — Зле ли ти е, сине? Да не си болен?
— Нещо ми прилоша, но не се безпокойте — опита да се усмихне Авдий.
— Че как тъй да не се безпокоя? Лелее, ами туй какво е, да не си паднал отнякъде? И целият париш от огън — каза тя, като пипна челото му. — И очите ти са съвсем като на болен. Виж какво, сине, почакай тука, нийде да не мърдаш, пък аз ще видя дали тъдява няма лекар, може и в болница да те вземат. Не бива тъй да стоиш…
— Не се безпокойте, няма нужда — каза й Авдий с отпаднал глас.
— Не, не. Почакай тука, аз ей сега ще дойда…
И като заръча на съседката си с двете малки деца да наглежда багажа й, жалостивата жена се запъти нанякъде.
Авдий не помнеше кога бе тръгнала и колко време я нямаше. Чувствуваше се съвсем зле. Сега вече беше сигурен, че се е разболял. Ужасно го болеше гърло. Не можеше дори слюнката си да преглътне. „Вероятно е ангина“ — мина му през ум. Така беше отмалял, че му се искаше да легне направо на пода — пък ако ще да го подритват — и да спи, да спи, да спи…