Прости ми още веднъж, любими, че така се случи. Може би е за добро: рано или късно щеше да се наложи да решим този въпрос. Така че най-добре е това да стане още в самото начало.
Когато дойдеш, ще завариш вратата заключена. Оставям ключа у нашата лаборантка Саула Алимбаева. Тя е чудесен човек. Знаеш къде е лабораторията. Моля те, вземи ключа и живей в моята квартира. Чувствувай се като у дома си и ме чакай. Жалко, че Алия Исмаиловна е в отпуск и замина на почивка, щеше да ти е интересно да пообщуваш с нея. Защото тя много те цени като човек. Мисля, че след една седмица ще се върна. Ще се постарая да направя всичко възможно, та отсега нататък нищо да не ни пречи. Много искам да видиш Игорка. Сигурна съм, че ще станете приятели, мечтая да заживеем тримата заедно, а преди това да заминем при моите родители, както възнамерявахме — да се запознаеш с баща ми, Фьодор Кузмич, и с майка ми, Вероника Андреевна. Не се огорчавай, Авдий, любими мой, не тъжи. Ще се постарая да направя всичко колкото може по-добре.
Твоя Инга
P.S. Ако се случи да дойдеш в извънработно време, адресът на Алимбаева е: ул. „Абай“, №41. Мъжът й се казва Даурбек Иксанович.
Писмото, което Авдий прочете на един дъх, му навея най-различни мисли. Беше замаян от изненада: нещата вземаха нов, съвсем неочакван обрат. Решил най-напред да обмисли положението, той не тръгна веднага за ключа, а поседя в чакалнята на гарата. После остави куфара си на гардероб, за да не му пречи, отиде в градинката, поседя там, поброди край познатата болница и намерил една уединена пътечка между гарата и градчето, започна да се разхожда напред-назад по нея…
В степта бе настъпила късна есен, наближаваха студовете. По избледнялото октомврийско небе се белееха редки пухкави облаци, напомнящи пенести вълни в океанската шир, дърветата бяха голи, а наоколо осеяно с кафяви и огненочервени сухи листа. Зеленчуковите градини бяха пусти. Пусто и мрачно бе и по улиците на Жалпак-Саз. Във въздуха слабо проблясваха летящи паяжини, които сегиз-тогиз докосваха лицето на Авдий. Всичко наоколо навяваше тъга. А на гарата, потискаща с индустриалната си мощ огромното степно пространство, се носеше грохот, кипеше живот, който не спираше дори за секунда като сърдечен пулс. По многобройните линии маневрираха влакове, по пероните сновяха хора, ехтяха от високоговорителите дрезгавите гласове на диспечерите.
И Авдий отново си спомни онези летни дни, спомни си тъжната епопея на контрабандистите. И за кой ли път се върна към размислите си за разкаянието. Колкото повече мислеше, толкова повече се уверяваше, че разкаянието е понятие, което се развива с натрупването на житейския опит, величина на съвестта, величина, постигана, възпитавана, култивирана от разума, с който е надарен само човекът. На никого, освен на човека, не е познато разкаянието. То е вечна и неотменна грижа на човешкия дух за самия себе си. Оттук следва, че всяко наказание — за провинение, престъпление — би трябвало да породи разкаяние в душата на наказания, в противен случай то няма да се различава от наказанието спрямо някое диво животно.
С тези мисли Авдий се върна на гарата. Сети се за сприхавия лейтенант и като се питаше дали лейтенантът ще го познае, реши да разбере от него какво е станало с контрабандистите — Петруха, Льонка и другите. Пък и Авдий имаше още една причина за това: гледаше да позабрави тревогата, която го измъчваше и която растеше като сгъстяващи се буреносни облаци на хоризонта, искаше му се да не мисли за Инга Фьодоровна. Той виждаше целия си живот, цялото си бъдеще зависими от развоя на нещата в далечния Джамбул. А щом като не можеше нищо да предприеме, трябваше да бяга от тежките мисли. За съжаление не успя да намери сприхавия лейтенант. Когато почука на вратата на милиционерската стая, до него се приближи някакъв милиционер.
— Какво искате?
— Ами търся тук един лейтенант, щеше ми се да го видя — започна да обяснява Авдий, като предчувствуваше, че нищо няма да излезе.
— Как се казва? При нас има много лейтенанти.
— За съжаление не му знам името, но ако го видя, веднага ще го позная.
— А за какво го търсите?
— Как да ви обясня, просто така, да си поприказваме…
Милиционерът любопитно го измери с поглед:
— Ами погледни тогаз, може пък да намериш твоя лейтенант.
Този път обаче в стаята седеше непознат мъж и говореше по телефона. Авдий се извини и излезе обратно. Но преди да затвори вратата, бегло погледна към желязната клетка, в която по-рано бяха затворени контрабандистите. Сега тя беше празна.