Отново го обзеха тревожните мисли, макар че се стараеше да се освободи от тях. Нямаше желание да отиде за ключа, който Инга му беше оставила: знаеше, че в опустелия й дом с тези мъчителни мисли още по-силно ще почувствува своята самота. Можеше да чака Инга и на гарата, стига да знае кога тя ще се върне. Опитваше се да си представи какво става сега в Джамбул — какви ли неприятности преживява любимата жена, а той с нищо не може да й помогне. Току-виж, родителите й в желанието си да не лишат детето от баща вземат да настояват тя да се събере отново с мъжа си. Да, никак не е изключено нещата да вземат такъв обрат и тогава нищо друго не ще му остава, освен да си иде. Авдий живо си представи ефектната и привлекателна външност на военния летец с униформа и пагони най-малкото на майор, като съзнаваше, че при сравнение с него винаги би останал в сянка. Той беше сигурен, че за Инга не играят никаква роля званията и външният блясък, но за нейните родители може би е от значение кого ще имат за зет — военен летец, баща на Игорьок, или някакъв странен мъж с неопределена професия.
Свечеряваше се. Със сгъстяването на вечерния мрак и настроението на Авдий ставаше все по-мрачно. В претъпканата с хора чакалня беше тъмно, задушно и задимено и унинието на Авдий стигна до краен предел. Той имаше чувството, че се намира в мрачна зловеща гора. Съвсем сам. Есенният вятър бучи сред върхарите на дърветата, всеки миг ще завали сняг, който ще затрупа заедно с гората и него, Авдий, и всичко ще потъне в снега и забравата… Искаше му се да умре и ако в този миг узнаеше, че Инга няма да се върне или пък дойде със своя военен летец само за да прибере багажа и книгите си, а после пак да замине, той, без да се замисля, щеше да се хвърли под първия срещнат влак…
Тъкмо в това тягостно настроение го откри вече късно вечерта Обера-Прангов, който си подбираше хора за моюнкумското „сафари“. Изглежда, Обера-Прангов бе доста проницателен, тъй като безпогрешно разбра, че Авдий е отчаян и не знае какво да прави. И наистина, когато Обера-Прангов му предложи да заминат за ден-два до Моюнкумската савана, където да спечелят хубави пари в една изгодна работа, Авдий тутакси се съгласи. Той бе готов на всичко, стига час по-скоро да се отърве от мъчителната самота и безделие. При това му мина мисълта, че докато се върне от Моюнкумите със спечелените пари, Инга Фьодоровна може да си дойде, след което всичко ще се изясни: или той (какво щастие!) ще остане завинаги с любимата жена, или ще трябва да замине и да намери сили в себе си да живее… Но такъв завършек на нещата просто го ужасяваше…
Същата вечер Обера-Прангов заведе Авдий в едно от помещенията на пожарната охрана, където Авдий пренощува на едно свободно легло…
А на следващата сутрин всички заедно начело с Обера-Прангов заминаха с колоната камиони за хайка в Моюнкумската савана. На лека и весела работа…
И сега те съдеха самоволно Авдий Калистратов. Петимата отчаяни алкохолици — Обера-Прангов, Мишаша, Кепа, Хамлет-Галкин и Аборигена-Узюкбай. По-точно казано, Хамлет-Галкин и Аборигена-Узюкбай само присъствуваха и сегиз-тогиз се опитваха, наистина плахо и жалко, да посмекчат някак свирепостта на тримата самозвани съдии.
А повод за тази саморазправа стана това, че привечер Авдий изпадна в същото безумие както преди време във влака. Хайката и изтребването на моюнкумските сайгаци така страшно му подействуваха, че той започна да крещи на озверените ловци незабавно да спрат тази касапница, призоваваше ги да се покаят, да се обърнат с молитва към Бога, увещаваше Хамлет-Галкин и Узюкбай да се присъединят към него, след което тримата заедно да напуснат Обера-Прангов и неговите помагачи, да бият тревога и всеки от тях да се преизпълни с мисъл за Бога, Всеблагия Творец, да се уповава на Неговото безгранично милосърдие, да моли прошка за онова зло, което те, хората, причиняват на живата природа, защото само искреното разкаяние, може да ги облекчи.
Вдигнал ръце към небето, Авдий крещеше, призоваваше всички незабавно да се присъединят към него, за да се пречистят от злото с покаяние.
В своето изстъпление той бе нелеп и смешен, виеше и се мяташе, сякаш бе настъпил краят на света, сякаш всичко бе полетяло в бездънна огнена пропаст.
Той искаше да породи вяра в Бога у онези, които бяха дошли тук за лека печалба… Искаше да спре чудовищната машина за изтребление, тръгнала с пълна скорост по необятната шир на моюнкумската савана, да спре тази всесъкрушаваща, механизирана сила…
Искаше да преодолее непреодолимото…
И тогава по съвета на Мишаша го вързаха и хвърлиха в каросерията на камиона върху труповете на убитите сайгаци.