А съдът, по-точно саморазправата продължаваше… Мъртвопияните хайкаджии не забелязваха, че техният подсъдим Авдий Калистратов, когото продължаваха да ритат и да удрят с юмруци, не правеше опит да се изправи на крака.
— Я ставай, попска мършо — ритаха го с псувни ту Мишаша, ту Кепа, но безсилно отпуснатият Авдий само тихо стенеше. Разярен, Обера-Прангов го сграбчи за яката, попривдигна го и взе да му говори, като все повече се настървяваше от всяка своя дума:
— Та значи ти, копеле мръсно, реши с Бога да ни стряскаш, носа да ни триеш с твоя Бог, червей такъв! Нас с Господа няма да ни уплашиш — не си познал, кучи сине. Че кой си ти бе? Ние тук изпълняваме държавна задача, а ти против плана се обявяваш, против областта, значи си мръсник, враг на народа, враг на народа и държавата. А за такива врагове, вредители и диверсанти, няма място на света! Още Сталин го е казал: „Който не е с нас, той е против нас“. Враговете на народа трябва да се изтребват до крак! Без пощада! Ако врагът не ще да се предаде, веднага бива унищожен. В армията за такава агитация те бутат зад решетките и край! За да се прочисти нашата земя от всякакви гадини. А ти, църковна дървеницо, с какво се занимаваш? Със саботаж! Искаше да ни провалиш задачата! Калугери да ни правиш. Ще те удуша, изрод такъв, като враг на народа и само ще ми благодарят, защото ти си агент на империализма! Да не мислиш, че като умря Сталин, няма да си намериш майстора? Хайде, попска мършо, заставай на колене. Сега си ми в ръцете — или ще се отречеш от твоя Бог, или ще те пречукаме като бясно куче!
Авдий не се задържа на колене, падна. Вдигнаха го отново.
— Хайде, мръснико — крещеше Обера-Прангов. — Отречи се от Бога! Кажи, че няма Бог!
— Има Бог! — слабо простена Авдий.
— Аа. Така значи! — скочи като ужилен Мишаша. — А бе виждаш ли, мамка му мръсна, ти му викаш едно, а той нарочно прави друго само за да те дразни!
Задъхан от злоба, Обера-Прангов отново зараздрусва Авдий за яката.
— Знай, боголюбецо, сега такъв номер ще ти погодим, че цял живот няма да го забравиш! Я го завлечете до онова дърво, ще окачим тоя гад да виси на него, хайде — крещеше Обера-Прангов. — А под краката му напалете огън. Нека му припари.
И всички задружно повлякоха Авдий към чепатия саксаул, разперил клони в края на падинката.
— Донеси въже! — заповяда Обера-Прангов на Кепа, Кепа се втурна към кабината на камиона.
— Ей, вие там! Узюкбай, твоята мамка туземска, и ти бе, пишман артиста, как ти беше името, защо стоите със скръстени ръце? Я елате тук, да помагате! Иначе няма да помиришете водка! — сплаши Обера-Прангов жалките пияници и те презглава се завтекоха да окачат нещастния Авдий на дървото.
Хулиганската разправа бе неочаквана и доби зловещ обрат. Пошлият фарс застрашително се превръщаше в линч.
— Жалко, че няма кръст и пирони в тая поганска степ, мамка му мръсна! Гледай ти беля — тюхкаше се Мишаша, като шумно трошеше клоните на саксаула. — Хубаво щеше да бъде да го разпънем на кръст!
— Нищо бе, с въжетата ще го стегнем! Ще се държи като закован с пирони! — намери изход от положението Обера-Прангов. — Ще го разчекнем за ръцете и за краката като жаба и така ще го овържем, че няма да мръдне! Нека виси до сутринта, нека поразмисли има ли Бог, няма ли! Такъв урок ще му дам, че цял живот ще помни къде зимуват раците! И по-лоши съм дресирал в армията! Хайде, момчета, хващайте да го вдигнем! Качете го на оня клон, ама по-високо! Ха сега му извийте ръцете и краката и да го вържем!
Всичко стана съвсем бързо, тъй като Авдий не бе в състояние да оказва съпротива. Вързан за чепатия саксаул с въжета, той увисна като одрана кожа, окачена да съхне. Все още чуваше гласовете и псувните, но вече някак отдалече. Страданията отнемаха дъха му, отнемаха всичките му сили. Отдясно в корема и по целия кръст усещаше нетърпими, изгарящи болки, сякаш някакъв нажежен нож го режеше късче по късче. Силите постепенно го напуснаха. Всичко му стана съвсем безразлично. Дори това, че пияните мъчители напразно се опитваха да запалят огън в краката му, не го разтревожи. С огъня обаче нищо не излезе: тревата и съчките, овлажнели от неотдавнашния сняг, не можеха да се разгорят… На никого не мина през ум да сипе бензин. Те бяха доволни и от това, че Авдий Калистратов висеше като бостанско плашило. И цялата гледка, напомняща бесило или разпятие, много оживи и възбуди всички. Обера-Прангов бе особено вдъхновен. Представяше си къде по-ярки и вълнуващи картини — какво е един обесен в степта!