На разсъмване вълците предпазливо се приближиха до мястото на своето бивше леговище. Отпред вървеше Акбара — за една нощ козината й се бе проскубала, коремът й хлътна, след нея мрачно накуцваше едроглавият Ташчайнар. Наоколо не се виждаше никой, хората си бяха отишли. Но ако може да се употреби такова сравнение, вълците стъпваха по познатите пътеки така, сякаш вървяха през минно поле. На всяка крачка се натъкваха на нещо чуждо и враждебно: угасналия огън, празните консервени кутии, парчетата стъкло, острия дъх на гума и желязо, с който бяха просмукани следите, оставени от камиона, и отвратителната миризма на водка от изпитите бутилки, разхвърляни навсякъде. Решени завинаги да напуснат това замърсено място, вълците тръгнаха по края на падината, но изведнъж Акбара рязко отскочи и спря като закована — човек! Отсреща на саксаула, на две крачки от нея, висеше човек с разперени ръце и клюмнала глава. Акбара се шмугна в храсталака, след нея и Ташчайнар. Човекът на дървото не помръдваше. Сред сухите клони подсвиркваше ветрец и лекичко повдигаше косата на челото му. Акбара се притисна до земята и напрегната като пружина, се приготви за скок. Пред нея беше човекът, най-страшното същество, виновникът за вълчите им нещастия, техният най-жесток враг. Обзета от чудовищна злоба, Акбара яростно отстъпи назад, за да се метне върху човека и прегризе гърлото му. Изведнъж в тази решаваща секунда вълчицата се спря. Къде беше виждала този човек? Да, това е същият чудак, когото срещнаха през лятото, когато отидоха заедно с вълчетата да подишат омайните треви. Спомни си и онзи летен ден, и как вълчетата искаха да поиграят с човека, и как тя го пощади и го прескочи, когато той приклекна от страх на земята и прикри с ръце главата си. Спомни си объркания му израз и ужаса в очите и това как той, голокож и беззащитен, се втурна да бяга…
Сега този човек висеше някак странно на нискорастящия саксаул, като птица, заседнала сред клоните, и вълчицата не можеше да разбере жив ли е или мъртъв. Човекът не мърдаше, не издаваше нито звук, главата му беше клюмнала настрана и от ъгълчето на устата му се стичаше тънка струйка кръв. Ташчайнар се приготви за скок, но Акбара го отблъсна. Приближи се до човека и като се вгледа в лицето му, тихо заскимтя: та нали всичките й вълчета от това лято загинаха. Целият живот в Моюнкумите се обърна. И тя нямаше пред кого да излее мъката си… Този човек с нищо не можеше да й помогне, той умираше, в него все още се задържаше искрица живот. Човекът с усилие повдигна клепачи и тихо й прошепна:
— Ти дойде… — И главата му безсилно увисна. Това бяха последните му думи.
В този миг се чу шум на мотор — откъм степта се зададе камионът военно производство. Той се приближаваше и ставаше все по-голям и по-голям, стъклата на кабината му матово проблясваха. Оберпранговците се връщаха на мястото на своето престъпление…
И вълците тутакси побягнаха, като все повече ускоряваха крачка. Бягаха, без да се обръщат — моюнкумските вълци завинаги напускаха Моюнкумите, своята необятна савана…
Цяла година Акбара и Ташчайнар живяха в крайалдашките тръстики. Там си отимаха най-голяма челяд — пет вълчета от едно котило. Малките им вече поотрастваха, когато ново нещастие ги сполетя — пламнаха тръстиките. По тези места се прокарваха пътища до открития рудодобивен обект, та затова трябваше всичко наоколо да се прочисти. И на стотици и хиляди хектари около езерото Алдаш древните тръстики бяха подложени на унищожение. След войната по тези места бяха открити богати находища от рядка суровина. И ето че в степта на свой ред се разля още един гигантски извор на злини. А в такъв случай какво са тръстиките, когато дори гибелта на най-уникалната природна красота не би спряла никого, щом става дума за дефицитна суровина. За такава цел може дори цялото земно кълбо да се издълбае като тиква.
Отначало над тръстиковите джунгли минаха с бръснещ полет самолети, които пръскаха отгоре някаква горивна смес, та в нужния момент тръстиките да пламнат отведнъж.
Пожарът бе предизвикан посред нощ. Обработените със запалително вещество тръстики пламваха като барут, с много по-голяма сила и мощ дори от гъста гора. Пламъците лумваха до небесата и димът като зимна мъгла плъзваше по цялата степ.
Още щом замириса на изгоряло и от различни страни пламна огън, вълците се защураха в тръстиките, опитвайки се да спасят малките си. Пренасяха ги със зъби от едно място на друго. И в крайалдашките тръстики настъпи ужасна суматоха. Като облаци над езерото полетяха птици, огласяйки с пронизителни крясъци степта на десетки километри наоколо. Всичко, живяло векове наред в тръстиките — от глиганите до змиите, изпадна в страхотна паника. Замятаха се и вълците: огънят прииждаше от всички страни, можеха да се спасят само с плуване. И като изоставиха три от вълчетата, Акбара и Ташчайнар грабнаха другите две със зъби и се хвърлиха в езерото да преплуват залива. Когато най-сетне излязоха на отсрещния бряг, оказа се, че двете вълчета, колкото и да се бяха старали да ги държат над водата, се бяха удавили.