След секунди бастунът угасна. Безжизненият Тесла се строполи върху контролното табло. По тялото му пробягваха немощни искрици, а косата му още пукаше.
Тътенът под краката на Алек достигна кресчендо. Цялата сграда кънтеше, сякаш някой гигант настоява да влезе. Погледът на Алек се замъгли и той чу как прозорците около него се пукат.
Извика името на Волгер, но гласът му сякаш заглъхна в треперещия въздух. Пушекът изтъня и мирисът на солена вода долетя от счупените прозорци. Алек се заклатушка към най-близкия от тях. Дробовете му имаха отчаяна нужда от глътка свеж въздух. Ботушите му се хлъзнаха и парченца стъкло се забиха в кожата му през напуканите от горещината подметки. Поне можеше да диша.
Погледна към Голиат, който се издигаше над комплекса. Пулсирането под краката му отекваше в светкавиците, които се виеха около кулата. Цялата машина трепереше от събраната сила и Алек осъзна какво е направил.
Голиат бе като парна машина под налягане. Беше готов за стрелба, но той бе попречил на Тесла да отприщи енергията в него. Комините още пушеха, а генераторите не спираха да изпращат повече и повече мощност към н без това прегрелите кондензатори. Докато гледаше, чу как из комплекса се пръсват и други прозорци.
В центъра на всичко бе немският самоход, който бе надвиснал над останките на малкия „Пинкертън“. Бе откъснал краката на машинката н се поклащаше в странен победен танц. Краката му трепереха, а тялото му се люшкаше напред-назад.
Тогава Алек видя светкавиците, които танцуваха по кожата му. Неконтролируемите енергии бяха превзели управлението му!
Принцът погледна към небето и видя, че и самият „Левиатан“ блести. Ресните му се вълнуваха в опит да го отдалечат, но двигателите мълчаха. Електрическите им системи бяха изгорели.
Дали водородът също нямаше да се подпали? Алек стисна рамките на прозореца, без да обръща внимание на натрошените стъкла, забили се в дланите му.
- Дерин! - изхлипа той.
Само не това!
И тогава се появи огромната сянка на големия самоход, четири пъти по-голям от малкия. Немската машина напредваше бавно, но неумолимо. Предните й крака не вършеха работа, но щипките за борба с кракени я теглеха напред. Приличаше на някакъв странен, агонизиращ звяр.
За миг Алек се запита как захранването му не е изгоряло, но тогава самоходът се блъсна в оградата на комплекса и кръгът се затвори. Една-единствена мълния изскочи от най-близката кула и прасна вдигнатата щипка с всичка сила.
Последваха я мълниите от другите кули, чиито енергии жадуваха да бъдат отприщени. Пет гигантски светкавици удариха самохода. Машината потрепера и крайниците й се замятаха във всички посоки, докато електричеството танцуваше по тялото й. След това се разнесе страхотен гръм. Оцелелите дървета наблизо пламнаха, а белият огън, избухнал от тях, погълна дори пясъка и почвата наоколо.
След това се подпалиха снарядите на самохода, който започна да трепери още по-силно. От шлюзовете му избухна огън. Ауспусите му забълваха пламъци, а от двигателя се издигна стълб черен дим.
Когато взривовете най-после заглъхнаха, Алек бе почти оглушал. Усети обаче, че треперенето под краката му е заглъхнало. Контролната зала бе тъмна и тиха, ако не се брояха гласовете на замаяните хора в нея.
Голиат бе ударил немския самоход.
Алек вдигна поглед. „Левиатан“ вече сияеше по-слабо. Въздушният кораб бе цял и невредим, заедно с всички членове на екипажа си.
Пребори се с напиращите сълзи, падна на коляно и осъзна, че спасяването на един кораб - и по-конкретно, на едно момиче - за миг му се бе сторило по-важно от Берлин, дори от войната. След това полъхът на вятъра изпълни носа му с мириса на изгоряла плът.
Спасяването на Дерин му се бе сторило достатъчно важно, че да убие човек заради нея.
Адмиралтейството демонстрира мъдрост и награди Алек с медал за храброст в същия ден, в който САЩ обявиха война на Германия.
Това се стори малко подозрително на Дерин, още повече че медалът не бе връчен за нещо наистина полезно, например че оръдието на Тесла е било обезвредено, преди да изпепели „Левиатан“. Вместо това Алек получи награда за проявената храброст на гърба на летящия кит и поточно за удара по главата. Но Адмиралтейството постъпваше така и Дерин не можеше да стори нищо по въпроса.
Това поне означаваше, че корабът лети обратно за Ню Йорк и тя щеше да види Алек за последно.
След битката с немските самоходи въздушният кораб бе поканен във Вашингтон. Там капитанът и офицерите му бяха представени пред Конгреса, чиито членове спореха за това какъв да е ответният удар на дръзката провокация на американска територия.