- Точно. „Левиатан“ е като гигантско крило. Колкото по-бързо лети, толкова повече се издига. Готово!
Тя разпери кабела между ръцете си и го опъна силно. Издържа.
- Значи, като вали, корабът трябва да продължи да се движи, за да остане във въздуха.
Алек погледна към океана. Вълните ставаха все по-големи. Най-огромните почти докосваха корема на кораба.
- Не сме ли прекалено близо до водата?
- Да - отвърна Дерин. - Капитанът ни е чакал колкото може. Съмнявам се обаче, че имаме много време преди...
Думите й заглъхнаха, когато Машинистките двигатели запалиха. Дерин изруга, след което застана неподвижна и се заслуша.
- Какво ше кажеш, Алек? Май се движим на една четвърт от максималната скорост.
Той приклекна и опря длан в мембраната.
- По-скоро наполовина.
- Мътните да го вземат! Никога няма да стигнем кабината, преди вятърът да стане прекалено силен!
Тя се огледа наоколо.
- Може би е по-добре да останем тук, където корабът е по-широк. Така ще паднем по-трудно.
- Умно п разумно - отвърна Алек, загледан в разгневената вода под себе си.
- Трябва обаче да се махнем от пътя на отводнителния канал.
- Моля ?
- Ще видиш. - Дерин се затича към кърмата.
Алек я последва, като се опита да не изостава. Скоростта на кораба се покачваше бързо, а вятърът го шибаше все по-силно и по-силно. Капките дъжд вече бяха като студени иглички, а през очилата светът му се виждаше като в мъгла.
Той забави ход, за да ги изчисти, за миг забравил за въжето, опънато между него и Дерин. То се опъна и ботушите на Алек се хлъзнаха по мократа повърхност на гърба. Падна лошо. Въздухът излезе от дробовете му, а главата му се тресна силно. Ушите му писнаха. Алек усети, че все още се движи заедно с потока дъждовна вода. Опита да се вкопчи в напречните въжета, но измръзналите му пръсти не го слушаха. За един ужасен миг усети как се плъзва надолу по тялото на звяра...
И в следващия момент въжето се опъна отново и Алек спря. Остана неподвижен, несигурен в това къде е горе и къде - долу. Сърцето му биеше лудо.
- Така не може! - извика някой в ухото му. - Осигури се!
Алек кимна и опипа слепешком за предпазната си скоба. Закачи я на въжетата под себе си, след което се изправи. Зави му се свят. С всяка изминала минута двигателите даваха все повече газ. Тътенът им се усилваше едновременно с дъжда. Очилата му бяха замъглени, а главата му още ехтеше от удара.
- Извинявай, че паднах. - Установи, че говори с мъка. Всяка дума сякаш усилваше главоболието му.
- Не бери грижа. И без това сме достатъчно назад. Просто исках да останем по-далеч.
Алек свали очилата си и проследи погледа на Дерин. Поток вода излизаше от канала на гърбицата, като водопад.
- Отводнителният канал.
- Да - изсмя се лудешки Дерин, - не го бях виждала така. А скоростта е не повече от три четвърти.
Алек затвори очи. Внезапно забрави как се бе озовал навън в тази буря. Чувстваше се все едно се е събудил на непознато място.
- По дяволите, Алек! Кървиш!
- Аз... какво? - примигна той. Дилан гледаше към главата му. Алек докосна мястото, където го болеше, и погледна към пръстите си. Бяха омацани с тънка струя кръв.
- Това е... нищо. Драскотина.
- Замаян ли си?
- Аз? Че защо? - Алек понечи да свали очилата си, но установи, че те вече са в ръката му. Погледът му обаче остана замъглен, все едно още ги носеше.
- Защото си удари главата, глупчо такъв!
- Аз... какво? - Бе му трудно да мисли при целия този шум от двигателите.
- По дяволите, Алек! - Дилан стисна ръцете му. Гледаше го право в очите. - Добре ли си?
- Студено ми е. - Топлината на тялото му изтичаше с дъжда, силите му се отцеждаха със студената вода. Алек искаше да се изправи, но вятърът бе прекалено силен.
Внезапно се чу мощен плясък и целият кораб потрепера.
- По дяволите! - продължи да ругае Дерин. - Удари ни вълна! Офицерите закъсняха с двигателите.
Алек погледна към Дерин. Ударът продължаваше да отеква в главата му. Искаше да я попита нещо за двигателите и бурята, но внезапно погледът му се проясни.
- Ти си момиче, нали?
- Какво, по дяволите... - ококори се Дерин. - Явно силно си цапардосал главата си! Знаеш това от седмица!
- Да... но сега... го виждам. - Дори след като бе узнал истината, лъжата бе останала в ума му, като маска върху лицето на Дерин. Но сега маската я нямаше.
- Винаги ли си изглеждала така? - попита той и докосна отново челото си.
Отговорът на Дерин бе заглушен от двигателите. Алек познаваше звука от дългото време, прекарано в отседите, отчетливия рев, когато корабът даваше пълен напред. Вятърът стана още по-силен, дъждовните капки го заудряха като камъни. Отново постави предпазните очила.