- Падна и си удари главата - извика Дерин. - Корабът е натежал от дъжда, забрави ли? Затова дават пълна газ.
Тя погледна към бурята и гърбицата, издигаща се над тях.
- И това не е всичко!
Алек се загледа във вятъра и го видя - бяло платно, което летеше към тях по гърба.
- Какво, за бога, е това?
- Водата от носа. Издухват я едновременно!
Тя го прегърна.
- Дръж се за напречните въжета, преди да ни удари, в случай че предпазното въже се скъса!
Алек заби пръсти във въжетата под тях. Нов тътен разтресе кораба. Мембраната потрепера и издигна двамата на метър във въздуха. Ръцете й обаче не го пуснаха. Тялото й бе единственият източник на топлинка, щит срещу ледения вятър.
- Все още сме твърде ниско! - извика тя. - Някоя голяма вълна би могла...
В следващия момент ги връхлетя дъждовната вода. Бе висока до коленете, но течеше много бързо. Мина точно където Алек лежеше, и изпълни носа и устата му. Той се вкопчи в напречните въжета с всичка сила и почувства как ръцете на Дерин се вкопчват по-силно в него. Предпазното въже се опъна, след като течението се опита да ги отнесе надолу по тялото на звяра.
След няколко безкрайни секунди потокът се отдалечи, пръскайки се във всички посоки.
Дерин пусна Алек, който се закашля.
- Започнахме да се издигаме - установи тя и погледна надолу по кита. - Скоростта ни изхвърли част от водата.
Алек се сви в прогизналия си костюм. Запита се дали светът не е полудял. Вятърът ревеше с мощността на ето двигателя, а дъждът бе корав като мокар чакъл и падаше от небето като ледени реки...
А най-добрият му приятел Дерин бе момиче.
- Защо всичко се обърка? - попита той, сви се на кравай и затвори очи. Знаеше отговора. Светът бе свършил в нощта, в която родителите му загинаха. А сега просто се доразпадаше.
- Не заспивай, Алек - разтърси го Дерин. - Удари си главата.
- Хладничко е за сън - отвори едното си око той.
- Да, не губи съзнание! - Тя се приведе към него. Главите им почти се докоснаха. - Говори ми.
Алек започна да трепери. Не знаеше какво да каже. Тътенът на двигателите сякаш се бе пренесъл в главата му, разбъркваше мислите му, караше го да се чувства несигурен в реалността наоколо.
- За малко забравих, че си момиче.
- Ама ти наистина яко си цапардоса главата.
Той кимна. Тя имаше навика да се изразява доста странно.
- Цапардосах си главата. Каза нещо такова и когато се видяхме в Алпите.
- Да, бях се смахнала онази нощ. Но и ти звучеше нелепо. Швейцарски контрабандист. Как ли пък не.
- Не знаех на какъв трябва да се преструвам. Това ми бе проблемът.
- Не умееш да лъжеш, принце мой - усмихна се тя, - това е всичко.
- Нямам опит.
Алек отново потрепера и тя го прегърна по-силно. Лицето й бе на сантиметри от неговото. Бе спуснала качулката на костюма си, а мократа й коса бе прилепнала по челото, разкривайки ъгловатите й черти.
- Пак ли задряма? - намръщи се тя.
Той поклати глава, но клепачите му натежаха. Почувства как тялото му спира да трепери п се предава на студа. Мислите му избледняха заедно със света около него.
- Не заспивай! - извика Дерин. - Говори ми!
Опита се да каже нещо, но дъждът сякаш измиваше мислите му още преди да се оформят. Той се втренчи в Дерин. Виждаше я ту като момче, ту като момиче.
И тогава разбра какво трябва да каже.
- Обещай ми, че повече няма да ме лъжеш.
Тя завъртя очи.
- Обещай ми! - кресна той. - Трябва да ми обещаеш!
Иначе не можем да останем приятели.
Дерин отвърна на погледа му.
И след това кимна.
- Александър от Хохенберг, обещавам, че повече никога няма да ви лъжа.
- Няма да пазиш тайни от мен?
- Сигурен ли си, че...
- Да!
- Добре тогава. Докато съм жива, няма да имам тайни от теб.
Алек се усмихна и най-после затвори очи. Искаше само това. Съюзниците да му имат доверие. Нима бе толкова много.
Внезапно усети топлина върху устата си. Нечии устни доковаха неговите. Първо нежно, а после по-силно, със страст, по-силна от бурята около тях. Той потрепера и се разсъни. Отвори очи и видя лицето на Дерин.
Тя опита да се отдръпне.
- Събуди се, глупави ми принце.
- Но ти... - примигна той.
- Да. Сам поиска да не крия повече тайни от теб.
- Виждам - отвърна Алек и потрепери отново. Но не от студа. Мислите му се бяха прояснили.
- Знаеш, че не мога...
- Ти си принц, а аз обикновено момиче - сви рамене тя, -но това бе тайната ми.