- Имали сме късмет, че вятърът ни отвя толкова далеч на юг.
- Кинопрегледи - каза тихо Боврил.
Дерин върна далекогледа на момчето и постави ръка на рамото му. В Истанбул Алек бе разкрил тайните си на журналиста Еди Малоун, за да потули революцията. Беше му разказал как е напуснал дома след смъртта на родителите си и се е присъединил към революцията. Бе разкрил всичко освен писмото на папата, което му обещаваше трона на Австро-Унгария. Това бе последната му тайна.
Бе мразил всяка минута от интервюто. А сега Тесла искаше да го използва по още по-безсрамен начин.
- Не е честно да те карат да преживяваш всичко отново.
- Едва ли ще е по-лошо от първия път - сви рамене Алек.
Останаха смълчани, докато огромното имение приближаваше. „Левиатан“ зави по посока на бриза, идващ от океана, и се отправи към кулата за закотвяне откъм сушата.
Един вестоносен гущер подаде глава от тръбата за съобщения над тях.
- Господин Шарп, докладвайте на върха - каза той с гласа на господин Ригби.
- Разбира се, сър. Край.
Тя погледна към Алек.
- Трябва да помогна при кацането. Може би ще видя величайшето ти пристигане от земята.
- Ще се опитам да бъда ослепителен - усмихна й се той.
- Сигурна съм, че ще успееш. - Дерин се обърна към прозореца, преструвайки се, че оглежда мястото за кацане и възможните препятствия - хора, машини, посоката на вятъра, която определяше от начина, по който се накланя тревата.
- Това са просто репортери, Алек. Не могат да те наранят.
- Ще се опитам да запомня това, Дерин - отвърна той.
- Дерин Шарп - изкиска се Боврил, докато се отправяше към вратата. - Ослепителна.
Кацна на летището. Аеропланът й се бе опънал от океанския бриз. Дузина мъже на земята я посрещнаха. Сред тях бе и младеж в цивилно облекло, който се представи:
- Филип Франсис, на вашите услуги.
- Курсант Шарп от борда на кораба на Негово Величество „Левиатан“ - отвърна Дерин на поздрава му. - Колко души е екипът ви?
- Около двеста. Достатъчно ли е?
- Не са малко - отбеляза тя. - А обучени ли са обаче?
- Да. Освен това имат много практика. Господин Хърст има собствен кораб. Той обаче сега е в Чикаго. Ремонтират го.
- Собствен кораб?
- Мрази влаковете - отвърна простичко мъжът.
- Разбира се - успя да каже Дерин и огледа летището. Неговите служители бяха вече застанали на позиция и оформяха перфектен овал под гондолата на „Левиатан“. Изглеждаха впечатляващо в червените си униформи. Повечето носеха торбички с пясък на коланите си за допълнителна тежест, несъмнено като застраховка срещу силния океански бриз.
Чу ръмженето на Машинистки двигатели и се обърна. Видя три странни машини, които крачеха към нея. Шестокраки самоходи! Пилотите им бяха открити, а от гърба на машините се надигаха метални ръце, носещи някакво странно приспособление.
- Какво е това? - попита тя господин Франсис.
- Подвижни камери, носени от самоходни платформи последен модел. Господин Хърст иска да запише кацането на „Левиатан“ за кинопрегледите си.
Дерин се намръщи. Тя бе чула за Машинистката мания за подвижни картинки, но никога не бе виждала подобно нещо. Камерите ръмжаха и трепереха като шевните машини в Япония. Всичките имаха лещи като очи на насекоми, които гледаха втренчено към кораба над тях.
- Това е вратата от дясната страна на борда, нали? -попита господин Франсис. - Искаме да ги хванем, докато излизат.
- Да ги хванете?
- В смисъл да ги фотографираме - усмихна се той. - Така се казва.
- Разбира се. Ами да, подвижният мост излиза от дясната страна - обясни тя. Чувстваше се, все едно предава Алек, като помага на екипа с камерите. А и този господин Франсис явно не бе свързан с въздухоплаването, щом наричаше люка „врата“. Той бе някакъв противен репортер на подвижни картинки!
Забеляза, че зад самоходите има още мъже в цивилно облекло, носещи записващи жаби на раменете си и камери в ръцете си. Те се втурнаха към кораба, когато той спусна въжетата си към мъжете на летището.
- Ще е разумно да изтеглите репортерите - предупреди Дерин, - в случай че има порив на вятъра.
- Екипът на господин Хърст може да се справи с това.
Тя се намръщи. Хората на летището изглеждаха професионалисти, но как можеха да я викат, за да им нагласи снимките!
Екипът на летището хвана въжетата и започна да дърпа „Левиатан“ надолу. Когато гондолата се намираше на няколко метра над земята, подвижният мост се спусна и разкри капитан Хобс, господин Тесла и принц Александър. Капитанът вдигна ръка за поздрав, а изобретателят размаха бастуна си. Алек обаче изглеждаше неспокоен. Очите му зашариха към камерите и тълпата за миг, след което успя да се съвземе и леко се поклони.