Самоходните платформи приближиха още повече и вдигнаха камери. Заприличаха на хищници, подобни на скорпиона, който бе разстрелял хората на Дерин в Галиполи. Даже камерите приличаха на странни Машинистки оръжия.
Един пълен човек с широкопола шапка и панталони на тънки райета се отдели от репортерите и тръгна нагоре по подвижния мост, след което се ръкува с капитана.
- Това ли е господин Хърст? - попита Дерин.
- Самият той - отговори господин Франсис. - Късметлии сте, че го намирате у дома. Изкара цяло лято в Ню Йорк заради войната. Наглеждаше вестниците си.
- Големи късметлии - отвърна Дерин, докато гледаше как Алек поздравява господин Хърст. Наистина изглеждаше ослепителен в кавалерийската туника на Волгер. Аристократичните му рефлекси взеха връх и той се поклони отново, този път по-умело. Дори успя да се усмихне на камерите, които бяха надвиснали над главата му.
Дерин въздъхна от облекчение, че се е съвзел, но я притесни друга мисъл. Ами ако цялото това внимание започнеше да му харесва?
От друга страна, ударът по главата му не бе чак толкова силен.
Тя откъсна поглед от спектакъла и огледа мястото за кацане отново. За нейна радост видя, че е настанала някаква суматоха сред въжетата.
- Изглежда, хората ви имат нужда от помощ - обърна се тя към господин Франсис и побягна.
Въжетата се бяха оплели близо до предницата на кораба. - там вятърът бе най-силен. Над върха екипажът вече бе спуснал въже към кулата за закотвяне, но чакаха нещата долу да се успокоят, преди да го закачат.
Когато Дерин приближи, видя, че хора от екипажа на летището си крещят едни на други. Някой бе дръпнал въжето в погрешната посока и бе оплел всичко. Сега никой не искаше да се пусне. Тя се намеси и започна да раздава заповеди наляво-надясно, като внимаваше да не стане така, че всички да пуснат въжетата едновременно. Реши всичко за броени минути, след което извади сигналните си флагове и написа бързо Г-О-Т-О-В-И на екипажа на кораба.
- Опасявам се, че вината за това бе моя - долетя познат глас зад нея.
Обърна се и видя човек в униформа, която определено не му беше по мярка. Бе малко по-възрастен от останалите. Имаше и мустаци, но все пак лицето му бе странно познато.
- Вие да не би... - започна тя,но от една от торбичките на колана му долетя квакане.
- Тихо, Ръсти - просъска той. - Радвам се да ви видя отново, господин Шарп.
Дали ще можем да разменим няколко думи на спокойствие в кораба ви?
Дерин го погледна внимателно в лицето и го разпозна в момента, когато той й подаде ръка.
- Еди Малоун. Журналист от „Ню Йорк Свят“.
- Какво, по дяволите, правиш тук?
Малоун се замисли над въпроса.
- Защо съм в Калифория? Или защо съм се маскирал, вместо да правя снимки с другите репортери?
- И двете!
- С радост бих обяснил всичко - отвърна Малоун, - но първо трябва да се кача на борда на кораба ти. Иначе онези типове ще ме пребият.
Дерин се обърна и проследи погледа на Малоун. Видя трима яки мъжаги в тъмносини униформи, които вървяха по летището.
- А тези кои са?
- Охраната на господин Хърст. Виждаш ли, моят вестник е собственост на един тип на име Пулицър. Двамата с Хърст не са първи приятели. Да не се мотаем!
И мъжът я повлече към гондолата на „Левиатан“.
- Нима смяташ, че ще те ступат посред бял ден?
- Със сигурност ще ми направят нещо неприятно.
Дерин отново погледна към мъжете. Държаха палки в ръцете си. Може би наистина бе по-добре да се застраховат.
Гондолата на „Левиатан“ все още бе твърде високо, а с Малоун никога нямаше да успеят да минат през охранителите, за да стигнат подвижното мостче от другата страна. Но на мястото, където навигаторският балон се издуваше под мостика, имаше две метални халки, направени за закотвяне. Малко оставаше да ги стигнат.
- Приготви се да се уловиш за една от ръкохватките -нареди тя на Малоун, след което се обърна към хората на летището, които тъкмо бяха развързали въжетата: -Дръпнете на едно, две, три!
Мъжете дръпнаха едновременно и корабът се спусна точно колкото трябваше. Еди Малоун и Дерин скочиха и се хванаха на халките, а след това се качиха до прозорците на товарния отсек.
- Натам - посочи тя и запълзя. Малоун я последва, като едва не се подхлъзна по металната релса на гондолата.
Охранителите застанаха отдолу и загледаха Дерин и Малоун с кисело изражение.