- Слез долу! - извика един от тях, но Дерин не му обърна внимание. Тя потропа по страничния отвор на товарния отсек.
Корабът под нея се размърда. Екипът на летището го сваляше към земята. След минута тя и Малоун щяха да са в обсега на палките.
Лицето на един от членовете на екипажа се появи на отвора. Изглеждаше озадачено.
- Отвори! Това е заповед! - извика Дерин и прозорецът се отвори. Тя бутна Еди Малоун вътре, като се запита защо му помага. Наистина им бе направил услуга в Истанбул и не бе разкрил тайните на революцията, но на висока цена.
Така или иначе, той вече се намираше на борда. Решението дали да го изхвърлят бе на капитана.
Дерин се вмъкна подире му. Не искаше охранителите да изкарат яда си на нея. Слезе по бъчвите с мед от запасите на кораба, наредени до прозореца, след което похвали слисания член на екипажа:
- Браво, момче!
Малоун оглеждаше тъмния товарен отсек. Моливът му вече драскаше по тетрадката.
- Така ли изглеждат долните палуби?
- Опасявам се, че нямаме време за разходка, господин Малоун. Тези хора ви преследваха. Защо?
- Както казах, аз работя за „Ню Йорк Свят“, а Хърст е собственик на „Ню Йорк Журнал“. Те са големи съперници.
- Нима в Америка вестникарите се нападат посред бял ден?
- Невинаги - изсмя се мъжът. - Хърст обаче не ми прати покана. Трябваше да се дегизирам само за няколко снимки. И като става дума за това...
Той извади апарат от едната торбичка за пясък, след което бръкна в друга, за да вземе жабата си. Когато постави зверчето на рамо, то хлъцна и примигна към Дерин.
- Мислех, че сте кореспондент в Истанбул - каза тя. -Какво търсите на това място? Истанбул е на повече от десет хиляди километра оттук!
- Историята на принц Алек е големият ми удар - махна с ръка репортерът. - Няма да позволя на някакъв сн океан да ме раздели от него. Веднага щом научих, че „Левиатан“ се е отправил на изток, се върнах в Ню Йорк. Изкарах тук цели две седмици в очакване да се появите.
- Как обаче се озовахте при нас?
- След като номерът на Тесла в Токио се появи в новините, взех влак до Лос Анджелис. Там е най-голямото летище по западния бряг. Но снощи ми казаха, че ще кацнете тук.
Дерин поклати глава. Господин Тесла убеди офицерите да кацнат тук едва вчера.
- И кой ви го каза?
- Самият изобретател. Радиовълните не са като гълъбите, господин Шарп. Всеки човек с антена може да ги хване. -Той сви рамене. - Не бива да сте изненадан от това, че Тесла не кодира съобщенията си. Няма логика да остави новината само на един вестник.
Дерин изруга. Запита се кой ли още следва пътя на „Левиатан“. Машинистките шпиони също имаха радио. Тя се запита защо бе искала да спаси толкова много Малоун.
Досадници като него причиняваха само неприятности.
- Не знам как се добрахте дотук, господин Малоун, но ще трябва да питате офицерите дали може да останете на борда. Последвайте ме.
Тя поведе мъжа по централните стълби, после нагоре към мостика. Коридорите на кораба жужаха - товарният отсек вече се отваряше за нови запаси и още гориво. Бе въпрос на време преследвачите на Малоун да намерят пътя си на борда.
Мостикът обаче бе толкова натоварен, колкото и останалата част от кораба и Дерин бе препращана от един офицер на друг. Капитанът бе зает да се снима за кинопрегледите, а никой друг не искаше да поеме отговорността за избягал репортер. Затова, когато Дерин забеляза изследователката да пие чай с лориса си в трапезарията на курсантите, заведе Малоун там и затвори вратата.
- Добър вечер, госпожо. Това е господин Малоун. Той е репортер.
Изследователката кимна.
- Много мило от страна на господин Хърст, че се е сетил да интервюира не само Машинистките учени на борда.
- Машинистки! - повтори Лорисът високопарно.
- Съжалявам, госпожо - каза Дерин, - но не е Каквото си мислите. Господин Малоун не работи за господин Хърст.
- Аз съм от „Ню Йорк Свят“ - каза Малоун.
- Значи сте нарушител - очите на доктор Барлоу обходиха униформата му, - при това маскиран. Господин Шарп, нали разбирате, че в Америка има немски шпиони.
- При това немалко - ухили се Малоун.
- Господин Шарп, как така този човек е на борда?
Дерин преглътна.
- Пуснах го през прозореца, госпожо.
Доктор Барлоу повдигна вежда, а Лорисът се обади:
- Шпиони!
- Няма как да е немски шпионин! - извика Дерин. -Срещнах го в Истанбул! Всъщност и вие бяхте там! Върху слона на посланика? Не помните ли?
- Момчето е право - пристъпи напред Малоун, - макар че не разговаряхме много. Пък и нямах това.
Той се протегна, свали си мустака рязко и го остави на масата.