— Един момент, ако обичате — каза тя.
В гласа й вече присъстваше определено неодобрение. Направо можеше да прочете мислите й. Нейният работодател откачаше, а лекуващият го психиатър се грижеше единствено за парите си. След няколко минути вдигна слушалката. — Страхувам се, че вашата секретарка е сбъркала, доктор Стивънс — произнесе тя грубо. — Невъзможно е мистър Бърк да е бил във вашия кабинет понеделник сутринта.
— Сигурна ли сте? — настоя Джад. — Записано е в дневника й — от девет и половина до…
— Пет пари не давам какво е записано в дневника й, докторе. — Вече не полагаше усилия да скрие гнева си породен от безочието му. — В понеделник сутринта мистър Бърк беше на събрание на ръководството на компанията. То започна в осем часа.
— Дали не е възможно да се е изплъзнал за час?
— Не, докторе — каза тя. — Мистър Бърк никога не напуска офиса си през работно време.
Гласът й този път беше направо обвинителен. Не виждате ли, че е болен? Така ли се опитвате да му помогнете?
— Да му съобщя ли, че се обаждате?
— Не, не е необходимо — каза Джад. — Благодаря ви.
Искаше му се да добави нещо за успокоение, за сигурност, но не успя да намери думи за това. Затвори телефона.
Значи такава беше работата. Изстрелът му беше попаднал нахалост. Щом нито Зифрен, нито Харисън Бърк се бяха опитали да го убият… тогава не съществуваше никой друг c такъв мотив! Беше се върнал там, откъдето тръгна. Някой — или някои — бяха убили секретарката му и един от пациентите му. Злополуката c автомобила можеше да е случайна или преднамерена. Часът, по който се беше случила, навеждаше мисълта към преднамереност. Но при един безпристрастен поглед, незамъглен от предшестващите събития Джад беше длъжен да признае пред себе си, че е възможно и да греши. При своето силно възбудено емоционално състояние той лесно можеше да изтълкува случая като нечий зъл умисъл. Простата истина беше, че не съществува човек, който има някакъв мотив да го премахва. Взаимоотношенията c клиентите му бяха повече от добри, а c приятелите — повече от сърдечни. Не беше причинил никому зло, поне доколкото си спомняше. Телефонът иззвъня. Мигновено разпозна ниския и гърлен глас на Ан.
— Зает ли сте?
— Не. Можем да разговаряме.
В гласа й се прокрадваше загриженост.
— Четох, че сте бил блъснат от кола. Имах желание да се свържа веднага c вас, но не знаех къде да ви намеря.
Той придаде безгрижност на гласа си.
— О, нищо сериозно. Това ще ми е обица за ухото да не пресичам повече улиците на нерегулирани места.
— Вестниците писаха, че сте били блъснат от кола, чийто шофьор не спрял и избягал.
— Да.
— Откриха ли извършителя?
— Не. Вероятно е бил някой хлапак, откраднал колата на баща си.
В черна лимузина със загасени фарове.
— Сигурен ли сте? — запита Ан.
Въпросът го свари неподготвен.
— Какво имате предвид?
— Всъщност не знам. — Гласът й беше неуверен. — Просто… убиха Керъл… а сега и това.
Значи и тя беше стигнала до същия извод като него.
— Изглежда така, сякаш са изтървали някой маниак-убиец от лудницата.
— Ако случаят е такъв — увери я Джад, — полицията ще го залови.
— Не сте ли в опасност?
Сърцето в миг се обля в силен огън.
— Разбира се, че не.
Настъпи неловка тишина. Имаше да й казва толкова много неща, а не можеше. Нямаше право да тълкува едно такова дружелюбно обаждане по телефона като нещо повече от естествената загриженост на пациента към лекуващия го лекар. Ан беше от тези хора, които щяха да се обадят на всеки в беда. Но нищо повече от това.
— Остава ли в сила уговорката ни за петък? — запита я тай.
— Разбира се.
В гласа й се прокрадна странна нотка. Дали се канеше да промени решението си?
— Това е среща — каза бързо той.
Разбира се, че не беше среща. Беше делово посещение.
— Да. Довиждане, доктор Стивънс.
— Довиждане, мисис Блейк. Благодаря ви, че се обадихте. Много ви благодаря.
Той затвори телефона и се замисли за Ан. Зачуди се дали съпругът й има представа за това какъв невероятен късметлия е.
Какво ли представляваше той? От малкото, което Ан бе споменавала за него, Джад си беше изградил образа на привлекателен и интелигентен мъж. Спортсмен, блестящ, успешен бизнесмен, меценат. Изглеждаше съвсем като човек, когото Джад би бил щастлив да има за приятел. При малко по-други обстоятелства.
Какъв ли можеше да бъда проблемът на Ан, който тя се боеше да разисква със съпруга си? Или c психоаналитика си? При личност като Ан c нейния характер вероятно чувството за вина беше изключително голямо поради някоя любовна връзка, която тя беше имала или преди да се омъжи или след това. Но той просто не можеше да си я представи участница в нещо толкова пошло като тривиална изневяра. Може би щеше да му каже в петък? Когато я видеше за последен път.