Александър Фолън. Тридесет и пет годишен, помощник-хлебар на половин работен ден. Бяха го изпратили в психиатрична клиника за шест месеца и после го бяха изписали. Би ли могъл Господ да му нареди да убие Хансън, хомосексуалист, и Керъл, бивша проститутка, а накрая Джад, техния благодетел? Джад реши, че това бе малко вероятно. Мисловните процеси на Фолън протичаха накъсано, c продължителни и болезнени спазми. А този, който беше планирал убийствата, беше високо организиран.
Той пробва още няколко ленти от клиниката, но никоя не се вписваше в схемата, която си беше изградил. Не. Не беше пациент от клиниката.
Прегледа отново картотеката на пациентите си в кабинета и едно име привлече вниманието му.
Постави лентата на магнитофона и го включи.
Скийт Гибсън.
— Добро утро, докторче. Какво ще кажеш за тоя хубав ден, който ти скалъпих?
— Днес се чувствувате добре.
— Само да се почувствувам малко по-добре, и веднага ще ме опандизят. Успяхте ли да хванете шоуто ми снощи?
— Не. Съжалявам, но нямах възможност.
— Бях страхотен. Джак Гулд ме нарече „най-любимият комедиант на света“. А кой съм аз, че да противореча на гений като Джак Гулд? Трябваше да чуеш публиката! Аплодираха ме така, сякаш беше последното ми представление! И знаеш ли какво доказва това?
— Че те могат да четат думата „аплодисменти“ на програмите за представлението?
— Голям гявол си, ей, сече ти пипето, ще знаеш. Ей това ми харесва у тебе — психиатър, ама c чувство за хумор. Последният преди теб беше голяма гадина. Имаше голяма, голяма брада, от която направо ми избиваше чивията.
— Защо?
— Защото беше жена!
Силен смях.
— Тоя път го хвана, а, авер? Няма майтап, мъжки, една от причините днес да съм във форма, е че днес направих дарение от един милион долара — само си представи: един милион кинта — за умиращите от глад деца на Биафра.
— Не е за чудене, че се чувствувате добре.
— Можеш да се обзаложиш. На първите страници по всички вестници в света съм.
— Толкова ли е важно?
— Какво искаш да кажеш c това „Толкова ли е важно?“. Колко хора познаваш като мен, дето ей-така ще хвърлят толкова мангизи? Трябва да го разтръбиш на целия свят, Питър Пан. Щастлив съм, че мога да си позволя да даря толкова пари.
— Вие непрекъснато повтаряте думата „дарявам“. Да не би да имате предвид „давам“?
— Даряваш — даваш — какво значение има? Даряваш милион — даваш няколко бона — и всички се хвърлят да ти целуват задника. Не ти ли казах, че днес имам годишнина?
— Не. Моите поздравления.
— Благодаря. Петнайсет годинки, хей! Никога не си виждал Сали. Най-страшното курве, крачило някога по земята от времето на сътворението. Голям късмет извадих c брака си. Знаеш ли колко досадни могат да бъдат тия роднини, а? А Сали си ги имаше, и то двама — братя. Бен и Чарли. Разказвал съм ти за тях. Бен е основният сценарист за моето ТВ-шоу, пък Чарли ми е продуцентът. Голяма работа са. Седем години вече съм в ефира. И никога не сме изпадали от десятката на Нилсен. Късмет извадих да се сродя c такъв род, а? Повечето жени се освинват веднага щом сложат вилата на врата на съпруга си. Но Сали, Господ да я благослови, е по-тънка дори и от деня на сватбата ни. Какво парче!… Да ти се намира цигарка?
— Заповядайте. Мислех, че сте ги отказали.
— Исках само да си докажа, че волята ми е пак като предишната, и затова ги отказах. Сега пуша, защото така ми се иска… Вчера сключих нов договор c телевизионната мрежа. Направо им взех акъла. Изтече ли ми времето?
— Не. Никога ли не изпитвате умора, Скийт?
— Да ти кажа правичката, сладур, в такава бясна форма съм, че не знам по дяволите какво търся повече при тебе.
— Вече нямате проблеми?
— Кой — аз и проблеми? Светът е моята стрида, а аз съм диамантеният Джим Брейди. Диамантът. Трябва да ти го връча. Ти наистина ми помогна. Мой човек си. С тия пари, които ги правиш, може би ще мога да почна бизнес и да си направя собствена фирма, а?… Хей, това ми напомня за голямата история на един момък, който отива на психоаналитичен сеанс, но е толкова нервен, че само си лежи на кушетката и не обелва зъб. В края на сеанса психиатърът му казва: „Това струва петдесет долара.“ Е, това се точи цели две години без юнакът да отрони даже и дума. И накрая малкият юнак си отваря устата един ден и казва: „Докторе, мога ли да ти задам един въпрос?“ Ама разбира се, отвръща докторът. А юнакът казва: „Какво ще кажеш да станем ортаци, а?“
Силен смях.
— Да ти се намира малко аспиринче, а?
— Разбира се. Много ли ви боли главата?