— Така ли стана?
— Не. Анджели направо ме сбърка c усилията си да отърве Стивънс от затвора.
Съливан вдигна озадачен поглед към него.
— Но защо?
— Защото кроеше планове да го ликвидира и ако Стивънс попаднеше в затвора, нямаше как да се добере до него.
— Когато Макгрийви започна да затяга хватката си — каза капитан Бертели, — Анджели дойде при мен да докладва, че Макгрийви се опитвал да окачи въжето на шията на доктора.
— Тогава вече се уверихме напълно, че сме на прав път — каза Макгрийви. — Стивънс нае един частен детектив на име Норман Муди. Аз го проверих и установих, че той се е сблъсквал c Анджели още преди това, когато един от клиентите му бил натопен от Анджели c обвинение в трафик на наркотици. Муди твърдеше, че всичко било инсценирано. Сега вече мога c чиста съвест да потвърдя, че Муди е бил прав.
— Значи Муди е имал късмет да отгатне отговора още в самото начало.
— Не е било само късмет. Муди имаше ум като бръснач. И знаеше, че Анджели има пръст в цялата работа. Когато откри бомбата в колата на доктор Стивънс се обърна към ФБР за помощ.
— Страхувал се е, че ако се намеси Анджели, то тогава той ще се опита да го премахне?
— Така предполагам. Но някой е направил пропуск и копие от доклада попада в Анджели. Тогава разбира, че Муди е по следите му. Първата действителна следа беше съобщението на Муди за „Дон Винтън“.
— Прозвище, използувано от Коза Ностра за „Големия шеф“.
— Да. Поради някакви причини някой от големите шефове на Коза Ностра искаше да премахне доктор Стивънс.
— Върнах се обратно при търговците, които Анджели беше притиснал, за да ги издои. Когато само споменах Коза Ностра те изпаднаха в паника. Анджели работеше за една от фамилиите в Коза Ностра, но се полакоми и започна да върти свой бизнес.
— Че за какво ще е притрябвало на Коза Ностра да убива доктор Стивънс? — запита Съливан.
— Не знам. Пробвахме няколко възможни обяснения. — Макгрийви уморено въздъхна. — Претърпяхме два провала. Анджели се отърва от опашките, които му бяхме прикачили, а доктор Стивънс избяга от болницата, преди да успея да го предупредя за Анджели и да го скрия на безопасно място.
Централата отново замига в червено. Един оператор пое повикването и се вслуша за момент.
— За капитан Бертели.
Бертели сграбчи резервния телефон.
— Капитан Бертели слуша. — Подържа слушалката до ухото си, после бавно я пусна върху телефона и се обърна към Макгрийви. — Изтървали са ги.
Глава двадесет и втора
Антъни ДеМарко притежаваше мана.
Джад усещаше изгарящата мощ на излъчването му, прииждащо на вълни, които го удряха c осезаема сила. Ан не беше преувеличила c твърдението си, че нейният съпруг е красив.
ДеМарко имаше класическо римско лице със съвършен профил, въгленовочерни очи, и привлекателни сиви кичури в иначе гъстата черна коса. Беше по средата между четиридесетте и петдесетте, висок и атлетичен, движеше се c котешка грация. Гласът му беше дълбок и магнетичен.
— Ще пийнете ли, докторе?
Джад поклати глава, омаян от мъжа пред него. Всеки би се заклел, че ДеМарко е абсолютно нормален и очарователен мъж, съвършеният домакин, приветствуващ почетен гост.
Бяха пет човека в богато украсената библиотека. Джад, ДеМарко, детективът Анджели, и двамата мъже, които се бяха опитали да убият Джад в апартамента му, Роки и Ник Вакаро. Бяха образували кръг около Джад. Взираше се в лицата на врага c мрачно задоволство. Най-после знаеше c кого беше воювал. Ако можеше да използува тази дума. Беше влязъл сам в капана на Анджели. Дори още по-лошо. Беше му телефонирал и го беше помолил да дойде да го спаси! Анджели, този Юда, който го заведе в кланицата.
ДеМарко го изучаваше c явен интерес, черните му очи буквално дълбаеха тези на Джад.
— Слушал съм много за вас, докторе — каза той.