ДеМарко го изгледа за момент, после се приближи до едно голямо бюро и вдигна остър като бръснач нож за отваряне на писма във формата на кинжал.
— Един от хората ми я е видял да влиза в сградата, където се помещава офисът ви. Там има много лекари-гинеколози и те си помислили, че може би Ани ми подготвя мила изненада. Проследили я до вашия офис. — Той се обърна към Джад. — Изненадата им наистина била голяма. Тя отивала при психиатър. Съпругата на Антъни ДеМарко споделя професионални тайни пред един психиатър!
— Казах ви, че тя…
Гласът на ДеМарко беше тих и мек.
— Commissione имаха среща. Гласуваха да я убия, както убиваме всеки предател. — ДеМарко крачеше из стаята c походка на хищник затворен в клетка. — Но те не могат да ми дават заповеди като на въшлив прост войник. Аз съм Антъни ДеМарко, аз съм капо. Обещах, че ако тя е издала дори и само една от професионалните ни тайни, ще убия мъжа, на когото ги е казала. Ей c тези две ръце. — И той ги вдигна над главата си свити в юмруци; едната още държеше острия кинжал. — Това сте вие, докторе.
ДеМарко беше започнал да прави кръгове около него, докато говореше, и всеки път, когато ДеМарко беше зад гърба му, Джад несъзнателно се свиваше.
— Правите грешка, ако… — започна Джад.
— Не. Знаете ли кой допусна грешката? Ани. — Той изгледа отгоре до долу Джад. Гласът му съдържаше искрено учудване. — Как въобще е могла да допусне дори и за миг, че вие сте по-добър от мен?
Братята Вакаро изсумтяха.
— Ти си нищожество. Един педал, който гние всеки ден в кабинета си и прави — колко? Трийсет бона годишно? Петдесет? Сто? Аз правя много повече само за седмица. — Маската на ДеМарко бързо се изхлузваше от лицето му под непоносимия натиск на чувствата. Започваше да говори c къси, избухливи изречения; красивите му черти се покриваха c грозна патина. Само Ан беше успяла да го зърне зад фасадата му. Джад гледаше оголеното лице на един параноичен убиец. — Ти и тая малка putana сте се чукали!
— Не сме се чукали — каза Джад.
ДеМарко го наблюдаваше c блестящи очи.
— Нищо ли не означава за вас?
— Казах ви. Тя е просто един от пациентите ми.
— Окей — каза накрая ДеМарко. — Кажете й го тогава.
— Какво да й кажа?
— Че не давате пет пари за нея. Ще й предам да слезе долу. Искам да си поговорите насаме.
Пулсът на Джад изведнъж се ускори. Щеше да има възможност да спаси себе си и Ан.
ДеМарко махна c ръка и мъжете излязоха в коридора. ДеМарко се обърна към Джад. Дълбоките му черни очи бяха притворени. Той се усмихна меко; отново бе сложил маската.
— Ани ще живее дотогава, докато бъде в неведение. Вие ще я убедите да тръгне c мен за Европа.
Джад усети устата му изведнъж да пресъхва. Очите на ДеМарко сияеха триумфално. И Джад разбра защо. Защото беше подценил своя противник.
Фатално.
ДеМарко не беше шахматен играч, и въпреки това бе имал достатъчно ум да съобрази, че държи фигура, която прави Джад безпомощен. Ан. Какъвто и ход да направеше Джад, тя все щеше да е изложена на опасност. Убедеше ли я да тръгне за Европа c ДеМарко, означаваше животът й да бъде заплашен. Той не вярваше, че ДеМарко ще й подари живота. Коза Ностра нямаше да му позволи. В Европа ДеМарко щеше да инсценира „нещастен случай“. Но ако Джад й кажеше да не тръгва, ако тя откриеше какво ще му се случи, щеше да се опита да се намеси, а това означаваше моментална смърт за нея. Спасение нямаше: само избор между два капана.
Ан беше проследила от прозореца на спалнята си на втория етаж пристигането на Джад и Анджели. В един възбуден миг беше повярвала, че Джад идва да я вземе със себе си, да я освободи от ужасната ситуация, в която се бе озовала. Но после бе видяла Анджели да изважда револвера си и да подкарва Джад към къщата.
През последните четиридесет и осем часа беше научила цялата истина за своя съпруг. Преди това бяха съществували само някакви неясни и бледи подозрения, толкова неясни, че се беше опитала да ги отхвърли настрани. Всичко започна преди няколко месеца, когато беше на театър в Манхатън, но се беше върнала неочаквано по-рано у дома, защото звездата се беше оказала мъртвопияна и завесата я бяха спуснали по средата на второто действие. Антъни й беше казал, че ще има служебно съвещание у дома, което ще приключи преди тя да се прибере. Но когато се върна, съвещанието още не беше свършило. И преди изненаданият й съпруг да успее да затвори вратата на библиотеката, тя успя да чуе някой да гневно да крещи:
— Аз съм „за“ да ударим фабриката довечера и да ликвидираме мръсните копелета веднъж и завинаги!