— Близо сме, но бих искал по-бързо да вляза вътре.
Този път някак си не беше толкова зле. Пътуването със самолета почти не му се отрази, но нямаше смисъл да прекалява. Внимаваше да не притиска гърлото си към яката, за да може да диша по-свободно.
Клориса попита рязко:
— Какво ви е? Не изглеждате добре.
Бейли отговори:
— Не съм свикнал да стоя на открито.
— Точно така! Землянин! Вас трябва да ви държат в клетки или нещо такова. О, небеса! — Тя прекара език по устните си, — сякаш бе вкусила нещо неприятно. — Добре, влизайте тогава, но нека първо да се махна от пътя ви. Готово. Влизайте.
Косата й беше сплетена на две големи плитки, които се увиваха около главата й в сложна геометрична фигура. Бейли се зачуди колко ли време й отнема да си подреди косата по този начин, но после си спомни, че по всяка вероятност безпогрешните механични пръсти на някой робот вършат тази работа.
Прическата подчертаваше овалното й лице и го правеше симетрично; беше ако не красиво, поне приятно. Не носеше грим, а и дрехите й служеха само за да прикрият тялото. Те бяха в убит тъмносин цвят, с изключение на лилавите ръкавици, които покриваха ръцете й до лактите и дразнеха с контраста си. Очевидно те не бяха част от обичайния й костюм. Бейли забеляза издутината на единия й пръст, отдолу имаше пръстен.
Застанаха в противоположните краища на стаята, обърнати един към друг.
Бейли каза:
— Това не ви харесва, нали, госпожо?
Клориса сви рамене.
— Защо да ми харесва? Не съм животно. Но мога да го изтърпя. Човек свиква, когато се занимава с… с… — тя замълча, а после вирна брадичка, сякаш бе взела решение да каже, без да й трепне окото, онова, което имаше да казва, — с деца. Произнесе думата точно и старателно.
— Говорите така, сякаш работата, която вършите, не ви допада.
— Работата е важна, трябва да се върши. Но не ми харесва.
— А на Рикейн Делмар харесваше ли му?
— Мисля, че не, но не го показваше. Той беше добър соларианин.
— И беше маниак.
Клориса изглеждаше озадачена. Бейли добави:
— Вие самата го споменахте. По време на видеоконтакта ви казах да се облечете сама, а вие ми отвърнахте, че съм маниак като шефа ви.
— О, той беше наистина стриктен. Дори и по видеофона не си позволяваше волности. Беше винаги порядъчен.
— Това необичайно ли е?
— Не би трябвало да е така. В идеалния случай се предполага човек винаги да е стриктен, но никой не е. Не и по време на видеоконтактите. Защо да си правим труда, щом като не става въпрос за лично присъствие? Знаете ли? Аз самата никога не се престаравам, освен пред шефа. С него трябваше да си официален.
— Харесвахте ли доктор Делмар?
— Той беше добър соларианин.
Бейли каза:
— Назовахте това място ферма и споменахте за деца. Деца ли отглеждате тук?
— От едномесечна възраст. Всички зародиши на Солария идват тук.
— Зародиши ли?
— Да. — Тя се намръщи. — Получаваме ги един месец след зачеването. Това смущава ли ви?
— Не — отговори Бейли кратко. — Можете ли да ме разведете из фермата?
— Мога. Но спазвайте разстоянието.
Продълговатото лице на Бейли доби сурово изражение, когато погледна отгоре по протежение на дългата стая. Пред тях имаше стъклена преграда. От другата страна, беше сигурен в това, имаше безупречна температура, безупречна влажност, безупречна асептика. Всяка от тези банки, подредени ред върху ред, съдържаше по едно малко същество, плуващо във водниста течност с прецизно определен състав, обогатена с хранителна смес в идеални пропорции. Животът и растежът следваха своя ход.
Малки създания, някои по-дребни от половината му юмрук, с големи глави, с нежни, нарастващи крайници и със следи от изчезващи опашки, се гърчеха пред него.
Клориса, отдалечена на двайсет стъпки, попита:
— Как ви харесва това, инспекторе?
Бейли каза:
— Колко са?
— По данни от тази сутрин, сто петдесет и две. Получаваме петнайсет до двайсет всеки месец и толкова довеждаме до пълнолетие.
— Това заведение единствено ли е на планетата?
— Да. То е достатъчно да поддържа броя на населението постоянен — двайсет хиляди, при продължителност на живота триста години. Сградата е съвсем нова. Доктор Делмар лично надзираваше строителството и направи много изменения в процедурата. Сега ембрионалната смъртност е практически сведена до нула.
Между редиците с банки сновяха роботи. Те спираха пред всяка от тях, неуморно и педантично проверяваха индикаторите, разглеждайки малките зародиши вътре.
— Кой оперира майките? — попита Бейли. — Искам да кажа, кой изважда зародишите?
— Доктори — отвърна Клориса.
— Доктор Делмар?