— От двайсет стъпки разстояние — презрително отвърна тя.
— Току-що посетих един човек, който почти припадна, защото трябваше да изтърпи присъствието ми за малко.
Клориса стана сериозна и каза:
— Различна степен на поносимост.
— Струва ми се, че всичко е в степента на поносимост. Навикът да виждате децата би ви помогнал да издържите присъствието на доктор Делмар достатъчно дълго.
— Бих искала да отбележа, господин Бейли — каза Клориса, която вече никак не изглеждаше развеселена, — че няма абсолютно никакво значение какво мога аз да изтърпя. Доктор Делмар беше маниак. Почти толкова маниак, колкото и самият Лийбиг. Почти. Дори да бих могла да понеса присъствието му, той никога нямаше да може да понесе моето. Госпожа Делмар е единственият човек, когото той е допускал близо до себе си.
Бейли попита:
— Кой е пък този Лийбиг?
Клориса сви рамене.
— Един от онези гениални чудаци, не знам дали разбирате. Работеше с шефа върху роботите.
Бейли си отбеляза този факт мислено и се върна към предмета на техния разговор:
— Би могло също така да се каже, че сте имали и мотив.
— Какъв мотив?
— Неговата смърт ви поставя начело на фермата, дава ви положение.
— И вие наричате това мотив? О, небеса, кой би поискал този пост? Кой на Солария? Това е мотив да запазиш живота му. Това е мотив да бдиш над него и да го защищаваш. Ще трябва да се откажете от тази идея, землянино.
Бейли се почеса колебливо по врата с един пръст. Съзнаваше правотата на думите й. Клориса попита:
— Забелязахте ли пръстена ми, господин Бейли?
За момент му се стори, че тя се кани да свали ръкавицата от дясната си ръка, но се въздържа.
— Забелязах го — каза Бейли.
— Предполагам, че не знаете какво означава?
— Не зная. — Никога няма да се простя с невежеството си, помисли си с горчивина.
— В такъв случай имате ли нещо против да изслушате една малка лекция?
— Ако ми помогне да разбера нещо за тази проклета планета — изтърси Бейли, — непременно.
— О, небеса! — усмихна се Клориса. — Сигурно ви изглеждаме така, както Земята би ни изглеждала на нас. Представям си. Ето една празна стая. Елате вътре да седнем… не, стаята не е достатъчно голяма. Обаче знаете ли какво? Вие седнете вътре, а аз ще застана тук, отвън.
Тя продължи по коридора, за да му направи път, после се върна и застана до отсрещната стена така, че да може да го вижда.
Бейли седна и само за миг у него се обади чувството му за кавалерство. „Защо пък не? — каза си непокорно. — Нека космолитянката да стои права.“
Клориса скръсти силните си ръце върху гърдите и каза:
— Генетичният анализ е разковничето на нашето общество. Разбира се, не правим пряк анализ на гените. Всеки ген обаче управлява един ензим и ние можем да анализираме ензимите. Познаваш ли ензимите, познаваш и химията на тялото. Познаваш ли химията на тялото, познаваш и самия човек. Разбирате ли?
— Теорията ми е ясна — каза Бейли. — Не зная как се прилага.
— На практика тя се прилага тук. Вземат се кръвни проби, докато детето е все още в късния зародишен стадий. От тях получаваме първите приблизителни данни. В идеалния случай би трябвало да установим всички мутации още на този етап и да преценим дали да рискуваме с раждането. На практика ние все още не знаем достатъчно, за да можем да елиминираме напълно възможните грешки. Някой ден и това ще стане може би. Както и да е, след раждането изследванията продължават; биопсии, телесни флуиди. Във всеки случай дълго преди пубертета ние знаем точно от какво са направени нашите малки момчета и момичета. (Животът е пред тях… Баналната фраза изникна неволно в съзнанието на Бейли.)
— Ние носим пръстени с код, които показват генния ни строеж — каза Клориса. — Стар обичай, примитивна отживелица от времето, когато соларианите още не са били евгенически пречистени. Сега всички сме здрави.
— Но вие все пак носите вашия. Защо?
— Защото съм изключителен случай — каза тя с непринудена, неприкрита гордост. — Доктор Делмар дълго време търси асистент. На него му трябваше изключителен човек. Ум, изобретателност, трудолюбие, уравновесеност. Преди всичко уравновесеност. Някой, който би могъл да се научи да общува с децата, без това да го сломи.
— Той самият не можеше, нали? Това мерило ли е за неговата неуравновесеност?
Клориса отвърна:
— В известен смисъл, да, но в повечето случаи това е все пак поносима неуравновесеност. Вие си миете ръцете, нали?
Бейли погледна надолу към ръцете си. Те бяха задоволително чисти.
— Да — каза той.
— Е, добре. Сигурно е признак на неуравновесеност и това да изпитваш такова отвращение към мръсни ръце, че да не си в състояние да почистиш някой омазнен механизъм дори в критични обстоятелства. Все пак хубаво е, че в ежедневието отвращението те пази чист.