— И как става това?
— Нима не разбирате? Всеки индивид в развитието си повтаря собствената си еволюционна история. Онези ембриони, които отминахме, имат за известно време хриле и опашки. Не могат да прескочат този стадий. Подрастващият трябва да мине през социално-животинския стадий по същия начин. Но както ембрионът може само за месец да премине през стадий, който е отнел на еволюцията сто милиона години, така и нашите деца могат да преминат набързо социално-животинския стадий. Доктор Делмар беше на мнение, че с всяко поколение това ще става все по-бързо и по-бързо.
— Така ли?
— Той изчисли, че след три хиляди години, при сегашния темп на развитие, нашите деца ще започват с видеоконтакти от самото начало. Шефът имаше и някои други идеи. Искаше да усъвършенствува роботите до такава степен, че да могат да бъдат строги с децата, без да се увреждат умствено. И защо не? Наказвай днес, за да живеят по-добре утре, това е тържество на Първия закон, стига да можем да накараме роботите да го проумеят.
— Разработени ли са вече подобни роботи?
Клориса поклати глава.
— Боя се, че не. Доктор Делмар и Лийбиг работеха упорито върху някакви експериментални модели.
— Имаше ли доктор Делмар от тези модели в имението си? Беше ли достатъчно добър робоспециалист, за да провежда изпитанията сам?
— О, да. Често изпробваше роботи.
— Известно ли ви е, че при него е имало робот, когато е бил убит?
— Научих за това.
— Знаете ли какъв модел е бил роботът?
— Трябва да питате Лийбиг. Както ви казах, това е робоспециалиста, който работеше с доктор Делмар.
— И вие не знаете нищо по този въпрос?
— Нищичко.
— Ако си спомните нещо, съобщете ми.
— Непременно. Но не мислете, че доктор Делмар се интересуваше само от нови модели роботи. Той казваше, че ще дойде време, когато неоплодени яйцеклетки ще се съхраняват в банки при свръхниски температури и ще се използуват за изкуствено оплождане. По този начин ще могат да се приложат истински принципите на евгениката и ще се освободим напълно от необходимостта да се виждаме. Не съм сигурна дали споделям идеите му докрай, но той беше човек с напредничави схващания, много добър соларианин.
Тя добави бързо:
— Искате ли да излезем навън? Групата от пет до осем години ще бъде изведена за игри на открито и ще можете да видите децата в движение.
Бейли отвърна предпазливо:
— Ще опитам. Може да ми се наложи скоро да се прибера вътре.
— О, да, забравих. Сигурно предпочитате изобщо да не излизаме?
— Не. — Бейли се усмихна с усилие. — Опитвам се да свиквам с откритото пространство.
Вятърът бе много силен. Затрудняваше дишането. Не беше студен в прекия, физически смисъл, но самото усещане и движението на дрехите върху тялото му накараха Бейли да почувствува хлад.
Когато се опита да заговори, зъбите му затракаха и думите излизаха с мъка, на пресекулки. Очите го боляха, когато гледаше далечния хоризонт с преливащи зелени и сини цветове, и почувствува само известно облекчение, щом погледна пътеката непосредствено пред краката си. Преди всичко избягваше да гледа към празната синева, празна, ако не се смятаха скупчените тук-там бели облаци и сиянието на голото слънце.
Все пак успяваше да се пребори с желанието да избяга, да се върне на закрито.
Мина край едно дърво, следвайки Клориса на десетина крачки, и предпазливо протегна ръка да го докосне. Беше грапаво и твърдо. Папратовидни клони се поклащаха и шумоляха над главата му, но той не вдигна очи да ги погледне. Истинско дърво!
Клориса се провикна:
— Как се чувствувате?
— Добре.
— Оттук се вижда група деца — каза тя. — Заети са, играят нещо. Роботите организират игрите и следят малките животни да не си извадят очите. Личното присъствие може да доведе само до това.
Бейли бавно вдигна очи, плъзгайки поглед по циментовата пътека, към тревата, надолу по склона, все по-далече и по-далече — много внимателно, готов да го забие обратно пред краката си, ако се уплаши, — обхождайки с поглед…
Виждаха се фигурки на момчета и момичета, препускащи лудо наоколо, без да ги е грижа, че тичат по самата обвивка на планетата, а над главите им — нищо освен въздух и пространство. Тук-там сред тях проблясваше някой пъргав робот. Детската глъч се носеше като далечно, неясно писукане из въздуха.
— Това им харесва — каза Клориса. — Да се блъскат, да се дърпат, да вдигат врява, да падат и да стават, и изобщо да бъдат заедно. О, небеса! Как ли успяват да пораснат?
— Какво правят онези по-големите деца там? — попита Бейли. Той посочи към една усамотена група юноши, които стояха настрана.