— Контактуват по видеофона. Те не присъствуват лично. Но могат да се разхождат заедно, да разговарят, да се надбягват, да играят заедно. Всичко, освен физически контакт.
— Къде отиват децата, след като ви напуснат?
— В собствени имения. Броят на смъртните случаи е равен, общо взето, на броя на порасналите деца.
— В именията на родителите си ли отиват?
— Небеса велики, не! Би било поразително съвпадение, нали, да умре родителят точно когато детето навърши пълнолетие. Не, децата се настаняват в онова имение, което в момента се окаже свободно. Не съм сигурна, че някое от тях би се чувствувало чак толкова щастливо да живее в дома, който е принадлежал някога на родителите му. Ако, разбира се, допуснем, че знае кои са били родителите му.
— Не знаят ли?
Тя вдигна вежди.
— Защо трябва да знаят?
— Нима родителите не посещават децата си тук?
— Що за идея. Защо ще искат да го правят?
Бейли каза:
— Ако не възразявате, искам да си изясня един въпрос. Проява на лошо възпитание ли е да попиташ някого има ли деца?
— Това е личен въпрос, не мислите ли?
— Донякъде.
— Аз съм свикнала. Занимавам се с деца. Другите не са свикнали.
Бейли попита:
— Имате ли деца?
Адамовата ябълка на Клориса видимо подскочи, когато тя преглътна.
— Май си го заслужих. И вие си заслужихте отговора. Нямам.
— Омъжена ли сте?
— Да, имам си свое имение и щях да съм там, ако не бяха извънредните обстоятелства тук. Просто не съм сигурна, че ще успея да контролирам всички роботи от разстояние.
Тя извърна нещастното си лице и после посочи с ръка.
— Ето, едно от тях падна и разбира се, плаче.
Един робот тичаше, стопявайки разстоянието с огромни крачки.
Клориса каза:
— Ще го вдигнат, ще го прегърнат и ако има нещо сериозно, ще ме повикат. — Тя добави нервно: — Надявам се, че няма да се наложи.
Бейли пое дълбоко дъх. На петдесетина стъпки вляво забеляза три дървета, образуващи малък триъгълник. Запъти се нататък, тревата — мека и противна под краката му — отблъскваше с мекотата си (сякаш вървеше през разлагаща се плът и едва не повърна при мисълта.)
Озова се сред тях, облегна гръб на един ствол. Чувствуваше се почти заобиколен от несъвършени стени. Слънцето беше само рояк от трепкащи през листата проблясъци, така пръснати, че почти не навяваха ужас.
На пътеката Клориса се обърна към него, после бавно преполови разстоянието.
— Имате ли нещо против да постоя малко тук? — попита Бейли.
— Моля — каза Клориса.
Бейли попита:
— След като юношите напуснат фермата, как започват да се ухажват?
— Да се ухажват ли?
— Да се запознават — каза Бейли, като се запита разсеяно как би могла да се изрази тази мисъл по най-безопасния начин, — за да могат да се оженят.
— Това не е тяхна грижа — каза Клориса. — Подбират ги по двойки чрез генен анализ, обикновено докато са още съвсем млади. Така е най-разумно, нали?
— Винаги ли се съгласяват?
— Да се оженят ли? Никога! Това е извънредно травматизиращ процес. Най-напред трябва да свикнат един с друг, веднъж след като първоначалното отвращение премине, по малко виждане всеки ден може да извърши чудеса.
— Какво става, ако някой просто не хареса партньора си?
— Как така? Ако генният анализ е определил партньорството, какво значение…
— Разбирам — побърза да каже Бейли. Спомни си за Земята и въздъхна.
Клориса попита:
— Има ли още нещо, което бихте искали да научите?
Бейли се зачуди дали ще има някаква полза от по-нататъшния му престой. Без съжаление щеше да приключи с Клориса и генното инженерство, за да пристъпи към следващата фаза.
Тъкмо бе отворил уста да каже нещо в този дух, когато Клориса изкрещя към някакъв далечен обект:
— Ей, момче! Какво правиш? — После през рамо: — Землянино! Бейли! Внимавайте! Внимавайте!
Бейли едва я чу. Той реагира на настойчивата нотка в гласа й. Напрегнатото усилие, изострило докрай чувствата му, отстъпи място на неудържима паника. Целият ужас от откритото пространство и безкрайния небесен свод се стовари върху него.
Бейли изломоти нещо. Чу се да издава безсмислени звуци и усети как се свлича на колене и бавно се търкулва настрана, сякаш наблюдаваше всичко от разстояние.
Също от разстояние той дочу свистящото жужене, което прониза въздуха над него и завърши със звучно тупване.
Бейли затвори очи, пръстите му се вкопчиха в един тънък корен, излизащ на повърхността на земята, а ноктите му задълбаха в пръстта.
Отвори очи (трябва да е било само мигове по-късно). Клориса строго се караше на някакъв малчуган, който стоеше на разстояние. Един робот, бе застанал мълчаливо близо до Клориса. Преди да отмести поглед, Бейли успя само да забележи, че момчето държи в ръка подобен на лък предмет.