— Предполагам, че всяка жена мирише различно.
— Зависи от парфюма — каза Бейли с безразличие.
— Ако си достатъчно близо, за да го усетиш. Аз не нося парфюм, защото никой не е достатъчно близо. Освен сега. Предполагам, че вие често миришете парфюми, сигурно през цялото време. На Земята жена ви е винаги с вас, нали? — Тя бе съсредоточила вниманието си изцяло върху цветето и се мръщеше, докато го късаше старателно на парченца.
— Тя не е винаги с мен — каза Бейли. — Не всяка минута.
— Но повечето време. И винаги когато поискате да…
Бейли внезапно каза:
— Защо доктор Лийбиг се е опитвал така упорито да ви преподава Роботика, как мислите?
Осакатеното цвете сега се състоеше само от стъбло и вътрешната подутина. Гладиа го завъртя между пръстите си, после го хвърли настрана, така че за момент то заплува по повърхността на езерото.
— Мисля, че искаше да му стана асистентка — каза тя.
— Казвал ли ви го е, Гладиа?
— Напоследък, Елайджа. Струва ми се, че ставаше нетърпелив. Както и да е, попита ме дали няма да ми е интересно да работя в областта на Роботиката. Естествено аз му отговорих, че не бих могла да измисля нищо по-скучно от това. Беше вбесен.
— И след това никога повече не се разхождаше с вас?
Тя каза:
— Знаете ли, мисля, че тъкмо това е причината. Предполагам, че е бил засегнат. Така е. Но какво можех да сторя?
— Преди това обаче му бяхте разправяли за кавгите ви с доктор Делмар.
Ръцете й се свиха в юмруци и останаха здраво стиснати. Тялото й застина, главата й — приведена малко встрани. Гласът й беше неестествено висок.
— Какви кавги?
— Кавгите с вашия съпруг. Разбрах, че сте го мразили.
Лицето й беше разкривено и на петна, когато го стрелна с гневен поглед.
— Кой ви каза това? Джотан ли?
— Доктор Лийбиг го спомена. Мисля, че е истина.
Тя беше потресена.
— Все още се опитвате да докажете, че аз съм го убила. Мислех си, че сте мой приятел, а вие сте само… само един детектив.
Тя вдигна юмруци и Бейли зачака. Той каза:
— Знаете, че не можете да ме докоснете.
Ръцете й се отпуснаха и тя заплака беззвучно. Извърна се настрани.
Бейли сведе глава и затвори очи, прогонвайки тревожните удължени сенки. Той каза:
— Доктор Делмар не беше особено нежен, нали?
Тя отвърна сподавено:
— Той беше много зает човек.
Бейли каза:
— А вие сте нежна. За вас мъжете са интересни. Разбирате ли?
— Н-не мога да бъда друга. Зная, че е противно, но не мога нищо да направя. Противно е дори д-да говоря за това.
— Но на доктор Лийбиг сте говорили за това?
— Трябваше да направя нещо, а Джотан беше под ръка и като че ли нямаше нищо против, а това ме караше да се чувствувам по-добре.
— Затова ли се карахте със съпруга си? Затова ли, че беше студен и равнодушен, а на вас ви беше неприятно?
— Понякога го мразех. — Тя повдигна безпомощно рамене. — Той беше просто един добър соларианин и не беше запланувано да имаме д… д… — Тя се разрида.
Бейли изчака. Стомахът му бе студен и откритият въздух тегнеше тежко върху него. Когато риданията на Гладиа взеха да стихват, той попита с възможно най-мек тон:
— Вие ли го убихте, Гладиа?
— Не-не. — После изведнъж, сякаш цялата й съпротива се бе стопила: — Не съм ви казала всичко.
— Добре тогава, направете го сега.
— Тогава се карахме, когато той умря. Все същите разправии. Аз му крещях, но той не ми отвръщаше. Почти не говореше и това само влоши нещата. Бях толкова ядосана, толкова ядосана. След това не помня нищо.
— Йосафате! — Бейли се олюля леко и очите му потърсиха безцветния камък на пейката. — Какво искате да кажете с това, че не помните?
— Искам да кажа, че той беше мъртъв, аз пищях, роботите дойдоха…
— Вие ли го убихте?
— Не помня, Елайджа, щях да помня, ако съм го направила, нали? Само че не си спомням и нищо друго, и бях така изплашена, така изплашена. Помогнете ми, Елайджа, моля ви.
— Успокойте се, Гладиа. Ще ви помогна. — Трескавата мисъл на Бейли се насочи към оръдието на убийството. Какво е станало с него? Трябва да е било преместено. Ако е така, само убиецът е могъл да го стори. Тъй като Гладиа е била намерена на местопрестъплението веднага след убийството, тя не е могла да го направи. Някой друг трябва да е убиецът. Независимо как гледаха соларианите на това убийство, тя не беше убийца.
Бейли си помисли отпаднало: „Трябва да се прибера вътре.“ Каза:
— Гладиа…
Неволно той се взря в слънцето. То беше почти на хоризонта. Трябваше да обърне глава, за да го погледне и то прикова погледа му с болезненото си очарование. Никога не беше го виждал такова. Огромно, червено и някак си замъглено, така че човек можеше да го гледа, без да се заслепи, и да види тънките пластове от кървавочервени облаци над него, един от тях го пресичаше като черна ивица.