— А това? — кимнах към телевизора.
— Това е друго — каза тя. — Това е измяна, но не е предателство. Има разлика. Той също би ми изменил с Делара, ако му позволях.
— Тоест нямате никакви претенции към него? — попитах и си погледнах часовника.
Тя повдигна рамене и за първи път не отговори нищо.
— Значи касетата остава у мен, докато мислите? — попитах аз.
— Но вие сте интелигентен човек, няма да покажете това на никого.
— Знам ли — казах сериозно. — Много неща са поставени на карта. В това число и човешки животи.
Тя ми хвърли напрегнат поглед.
— Добре, и на мен не ми харесват неговите хитрувания с чеченците. Руснаците загиват там, а той пирува с тях. И с тази Делара… — Тя се самонавиваше, ожесточаваше се. — Съвсем си е изгубил ума. Нима аз съм по-грозна от тази особа? С десет години съм по-млада от нея. Оная е бабичка! Е, умее да се държи, да се предложи, а когато трябва — да откаже, но все едно — бабичка е.
— Искахте да кажете за чеченците — върнах я към главното.
— Какво ще му направите? — попита тя. — Какво ще му направите, искам да знам.
— Нищо. Нали не сме в Русия. А тук вашият мъж е могъщ човек…
— Нямате ли много време? — попита тя, като видя, че пак си гледам часовника. — Направо не знам… Разбира се, той може да позвъни на някого, да каже на някого да не взривяват… Но ако те вече са подготвили всичко, без да го питат?
— Сега всичко стоварват на чеченците — казах аз. — Сякаш не може да е друг, освен тях.
— Точно така — кимна тя, — или моят Мансуров. Но аз не мога да се обади оттук, разбирате ли?
— Мобифонът ви в колата ли е?
— Да.
— Може ли да дойда с вас до колата ви и да поговоря с него?
Върху лицето й се изписа съмнение, тя усилено решаваше какво да направи, как да постъпи?
Не знаех как да я подтикна да вземе решение. По-точно, за знаенето знаех, но не бях уверен, че няма да се затвори или — още по-лошо — няма да ме излъже. Тя сама наруши проточилата се пауза:
— Разбира се, ще се постарая за Русия… Вижте как се получава при мен. Хванах се с този белгиец, за да отмъстя на Мансурик, а после научих, че никога нищо не е имал с Делара… А тези негови чеченци ме гледат под вежди, демек, не си ли рускиня, а? Нека! Рускиня и толкоз! Мога да ви кажа всичко, което знам. А вие както искате. Може дори да си оставите касетата. Все ми е едно!
2
Убийците са тук, ето ги, мислеше Володя, губейки съзнание. Къде ме влачат? Ох, ама пият тук. И кой ме влачи? Тимур, когото аз трябва да влача към затвора, макар да нямам никакви доказателства… Този Тимур най-спокойно може да ме заколи, но слуша господаря си. А той му нареди да ме отведе в стаята ми. Доколкото си спомням, Гоша каза, че и той се страхува от Тимур…
— Аз сам, сам… — Володя се опитваше да си стъпи на краката, но Тимур продължаваше пак да го мъкне по коридора, чийто край не се виждаше.
Но защо всичко се нарежда така? Защо? Защо този, когото подозирам в убийството на двама души, ми помага? Не бива, нямам право да приемам от него помощ! Виж, ако се окаже, че греша…
— Грешиш — рече Тимур, след като се огледа. — Направо грешиш.
Мисля ли, или говоря на глас, запита се Володя. Пак съм се напил, не бива толкова да пия, но я се опитай да откажеш…
— Не бива да отказваш — пак чу гласа на Тимур. — Казват, че е грехота да отказваш, когато се прави помен. При нас, дагестанците, хем сме мюсюлмани, не се пие водка на помен, ама пак е грехота да се отказва на стопанина.
Аха, той е дагестанец, те колят там жертвени животни, виждал съм по филми… Именно той има толкова голямо стъпало.
— Предайте ми са пастири — рече Тимур. — Ето, вече наближихме твоята стая. Много си приказлив. Да не искаш да ме арестуваш?
— Не разбрах… Дедите ти овчари ли са? — попита Володя, като притваряше очи, за да не вижда как всичко му се раздвоява и върти пред погледа. Баскетбол ли са играли? Защо кракът му е толкова голям?
— Не търсиш, когото трябва — рече Тимур, когато най-накрая стигнаха до вратата на стаята. — Заповядано ти е да търсиш убиеца на Еленка.
— Да си го търсят вашите! — отвърна Володя. — Ако го намерят. Аз да не съм ясновидец я? Няма никакви факти и доказателства, само едната интуиция… Имаш ли маратонки?
— Имам, имам — отговори Тимур и внесе Фрязин в стаята му на ръце. — И маратонки имам… И всичко останало.