Сложи Володя на стола.
— Е, ще легнеш ли сам? Ще се оправиш ли без мен? Ама голям следотърсач си! Господарят се смили над теб, приюти те като човек. Моли те само едно: да откриеш кой е убил Еленка, това хубаво момиче…
— Тя не е момиче! — Володя помаха с пръст под носа на Тимур, който се опитваше да го съблече. — Тя е омъжена жена. Чакай, ама какво правиш с мен?
— Събличам те — отговори Тимур и събу ботушите на Фрязин. — Така нареди господарят…
— Той не ми е господар! — извика Володя. — И си прибери перките! Сам ще се съблека… Не, я чакай, кой номер са ти краката?
— Лягай. — Тимур махна с ръка. — Време е да правиш нани-нани. Я ме хвани през врата.
Володя го хвана с ръка през врата и затвори очи. Когато Тимур го сложи върху покривката на леглото, на Фрязин се стори, че е в лодка. Невидими вълни я люлееха и подхвърляха.
— Чакай, не си отивай — боботеше той, — не ми отговори кой номер… са краката ти?
— Обувките ли? — попита Тимур и се усмихна.
— Не ме гледай така! — заяви категорично Володя.
Но Тимур продължаваше да го гледа с насмешка. Пале, нищо повече. Гоша нареди да го сложи да лежи, за да бъде всичко нормално… Самият Гоша отиде в стаята си с някаква мадама. Тимур не му трябва там.
Сега Тимур е свободен. Може да си прави каквото желае… Например може да хване с два пръста под адамовата ябълка този мъник… Но утре господарят ще стане трезвен, макар и с размътена глава. И ще попита: къде е значи онова хлапе…
Тази руска традиция на помените — само главоболие получаваш. А пък как преживяваше господарят, за малко да си сложи въжето на врата на погребението на Ивлев. А после на сутринта, навъсен и пиян, забоде пръста си в него, в Тимур: знам, че ти си го направил! Нима съм ти нареждал да го правиш? Нима съм давал такава заповед?
Разбира се, че нямаше заповед. Гоша просто тичаше из стаята, крещеше, удряше си главата о стената: мръсници! Всички ме предадоха! Не мога повече така! Не мога да живея сред предатели! Или те, или аз! Разкъса ризата си пред него, пред Тимур. А иначе наистина не е давал заповед. И нали толкова навиваше Ивлев да си оттегли заявлението от прокуратурата. Обаче той — не.
Той, Тимур, помни всичко. И разговора им по телефона. Тогава Гоша каза: сърди се на себе си! И тракна слушалката. А след това погледна тежко, под вежди към Тимур. Ти значи разбра ли? Как да не е разбрал. А за това пале заповедта беше: да го сложи да спи. И толкоз. А той, този болнав мъник, нищо не разбира.
Ще има да си пати с него. Виж, като посочи кой е убил Еленка, тогава друга работа. Веднага ще стане уязвим. Само че нищо няма да посочи. Откъде може да знае? Той е дошъл тук за друго: иска да хване Тимур. Началниците винаги остават настрана… А слугата да отговаря.
Фрязин хъркаше, разперил ръце. Тимур постоя, повъртя се и излезе, като притвори вратата след себе си.
Той се разходи из коридора, заслушан в онова, което става зад вратите на стаите. Гоша беше ангажирал за помена половината хотел. Много хора надойдоха, никой не беше му отказал. Не смееха.
Зад вратите се чуваха гласове. Там се радваха, че още не е дошъл техният ред. Единствената опашка, на която никой не се натиска да е по-напред.
Тимур стигна до стаята си и спря, защото чу гласове зад вратата.
Интересно, кой е посмял да се настани в стаята му? На пияна глава са объркали леглото?
Той не можеше да понася хора, които изгубват ума и дума от пиянство. Дори господарят не му харесваше, когато се напиваше до безсъзнание.
Отвори леко вратата…
— Влизай, отворено е! — каза Гоша.
Седеше само по гащета срещу белия като платно Томилин.
— Сядай, Тимур — отмести се Гоша, за да му направи място на леглото.
Томилин гледаше точно пред себе си, връзката му беше се изкривила на една страна и още не беше събличал сакото от погребението.
— Е, как е, всичко нормално ли е? — попита Гоша и сложи ръка върху рамото на телохранителя си. — Сложи ли ченгето да спи?
— Сложих го — отговори Тимур, като гледаше бледия Томилин. — А вие защо не спите? Да не сте ми дошли на гости?
— Чакай… Това твоята стая ли е? — Гоша се навъси. — А аз гледам къде ли е онази Светка? Преди малко лежеше тук. — И веднага, забравил за Светка, започна да си припомня Елена. — Такава забележителна жена беше! Дадох ти я, Томила, цяла и невредима! Направих те голям началник… А ти не можа да опазиш Еленка…