Стиснал зъби, Солонин се застави да се вглежда в публиката, която прииждаше все повече.
И тъй, на мястото на терориста аз щях да взривя някъде по-близо до телевизионния център. За да заснемат оперативно всичко… Значи тези дяволски терористи, ако не е само един, а няколко, трябва да се качат във вагона на две спирки оттука… Но от коя страна?
Пак започват предположенията. Кои ли ще са терористите? Дали пак същите чеченци, които му омръзнаха, или някой, който се представя за такъв? Няма да са азербайджанци я… Или арменци, каквито тук отдавна няма.
Беше чувал, че чеченците се събират обикновено на площад „Ахундов“. Какво има там — хотели, жилища на техни роднини? Коя е най-близката спирка на метрото там?
Никога досега не беше работил с толкова неопределени данни. Върви не знам къде, донесе не знам какво… Не, защо — той тъкмо това знае. Но къде да върви?
Солонин почувства как по челото му избива пот. В метрото ставаше задушно. Не се решаваше да си разкопчае якето, за да не забележи някой какво е скрито под него…
От този задух може да откачиш.
И изведнъж той забеляза как на спирка „Наримани“ някакво момче скочи от вагона и като разблъскваше всички, хукна към ескалатора. А във вагона една жена зави страшно…
Солонин разтвори вече затварящата се врата, като дръпна предварително внезапната спирачка, и също хукна през тълпата, като работеше с лактите си, докато настигна младежа на ескалатора, когато той си поемаше дъх и беше спрял. С едно движение Солонин го преметна на съседния ескалатор, запълзял надолу, и там го затегли след себе си, като разблъскваше всички.
Влакът тъкмо щеше да тръгне, когато замаха с ръка на дежурната: стойте, спрете!
Сигурно направи правилно, като извика на английски. Под впечатлението на чутото и видяното тя замаха с палката и вратите започнаха да се отварят със съскане. Солонин веднага заведе дърпащия се младеж към вагона, откъдето беше избягал.
— Ето го! — закрещя жената отново. — Тоя бръкна в чантата ми!
Солонин я погледна с ужас. В чантата? Джебчия? Каква излагация — хванал е джебчия!
Младежът нещо просъска, като се стараеше да се измъкне… И изведнъж в ръката му блесна нож, при вида на който всички, включително и дотичалият дебел полицай, се дръпнаха настрани.
Но веднага ножът издрънча на релсите, плъзна се между вагона и перона, а момчето се сгърчи от болка в извитата ръка. Солонин го бутна към полицая и излезе от вагона. Само това му липсваше — някакъв джебчия…
След него във вагона влязоха още няколко мъже и вратите отново се затвориха.
Солонин помисли, че сега е отделен от вратата, от която разглеждаше пътниците по гарите, и започна да си проправя път напред.
— Тук слизам, не ме блъскай — каза недоволно мъжът пред него. Той се обърна и на Солонин се причу някакво писукане, идещо от гърдите на мъжа.
Само за миг, не повече, той срещна погледа на този мъж на около четирийсет. Защо толкова бързо се извърна, като криеше погледа си? А откъде идваше писукането? Или вече му се привижда?
Солонин го хвана в най-последния момент, когато оня се канеше да слиза. И го държа, докато не се затвори вратата.
— Слушай, аз познавам ли те? — попита той мъжа. — Отдавна не сме се виждали! Помниш ли ме?
Мъжът се дръпна към вратата, като се мъчеше да изблъска Солонин от себе си, но напразно. Влакът вече продължаваше по-нататък.
— Не те познавам! — засъска мъжът. — Какво си се лепнал?
— Ами да — не мирясваше Солонин. — Ти си Ахмед. Не ме ли познаваш? Работиш при Кадуев!
Ахмед, или както му е името, явно нервничеше. Стараеше се колкото се може по-бързо да излезе от вагона. На следващата гара почти се измъкна с увисналия на него неканен познат, но Солонин пак го вкара във вагона.
— Какво сте се лепнали за човека? — възмущаваха се пътниците на руски и азербайджански.
— Познавам го аз, познавам го! — възкликна Солонин, зачервен от възбуда. — И той ме помни. Само не си признава… И какво? Кога? За колко си го нагласил? Къде?! — Солонин вече крещеше. — Нали и ти няма да оцелееш! Къде го пъхна, казвай? Сега ще гръмне и ще поемете всичко!
Пътниците отстъпваха от страх да се допрат до тях, пребледняваха и се оглеждаха.
— Казвай! — викаше Солонин. — Къде е бомбата? Казвай! Сега ще останеш сам във вагона!
— Ето му кошницата, той стоеше тук — изведнъж завика някаква жена.